Засмях се. Онова, което преди малко бях видял на станцията, ме бе разочаровало, но същевременно ми бе вдъхнало чувство за превъзходство. Това, което откривах сега, ми носеше облекчение, ала водеше със себе си дълбоко чувство за малоценност. Защото разбирах, че животът в Сенгоку просто е… продължил. Кварталът бе останал невъзмутим пред моето изчезване, както не беше усещал и присъствието ми. Докато живеех там, бях дръзвал да мисля, че може би принадлежа на това място, че в известен смисъл животът ми в тази среда има смисъл. Сега виждах, че тези мисли са били нарцистични. И със сигурност не са били верни.
Спомних си за Мидори. Веднъж тя ми бе разказала за моно но аваре, което тя наричаше „болката да си човек“, и за миг ми се прииска отново да поговоря с нея.
За последен път се озърнах наоколо в опит да си припомня живота, който някога бях водил там. Долових някакво плахо усещане, определено нещо илюзорно, което проявяваше копнежа си за осезаемост под формата на дълги въздишки, ала нямаше нищо, което да мога да докосна с ръка. Вътрешността на града си оставаше абсолютно същата, да, и все пак, пропита с несправедливото бреме на моите спомени, някак натрапчиво се бе променила. Мястото ми вече не беше там и се чувствах като призрак, нещо неестествено, което основателно си е тръгнало и е сглупило, че се е завърнало.
Тръгнах обратно към станцията и се обадих на Канезаки от платен телефон.
— Тъкмо щях да ти качвам нещо — осведоми ме той.
— Добре. Къде си в момента?
— В Токио.
— Къде в Токио?
Пауза.
— Тук ли си? — попита Канезаки.
— Да. Къде си?
— В посолството.
— Добре. Чакай пред станцията в Сенгоку след половин час. Вземи метрото за Мита от Учисайваичо.
— Знам как да стигна.
Усмихнах се.
— Тръгни по западния тротоар на „Хакусан-дори“ към Сугамо. Когато стигнеш до станцията в Сугамо, тръгни обратно. Ако трябва, повтори го още веднъж.
— Добре.
— Ела сам. Не нарушавай правилата — нямаше нужда да споменавам за наказанията.
Изчаках на „Хакусан-дори“, на североизток от станцията в Сенгоку, скрил лицето си с чадъра, готов да се мушна в кошера от сокаци и улички зад мен, ако нещо се обърка и Канезаки наруши установените от мен правила.
След двайсет и пет минути той се появи на тротоара и тръгна към мен. Беше сам. Когато се изравни с мен, го извиках. Той ме погледна. Дадох му знак да прекоси улицата и не забелязах друг също да пресича. През следващия половин час вървяхме пеш, качихме се на метрото, а после взехме такси. Детекторът на Хари кротуваше. Приключих проверката в заведение на име „Бенс Кафе“ в Такаданобаба, в сравнително тихата североизточна част на града.
Минахме покрай обвитите с бръшлян решетки и скромната табела отпред. Когато влязохме, Канезаки дълбоко си пое дъх.
— По дяволите, тук ухае чудесно — отбеляза той.
Кимнах. Малко миризми ми действат толкова добре, колкото аромата на прясно смляно кафе.
— Знаеш ли, ако някой узнае за страстта ти към кафето и кафенетата, сигурно ще може да те проследи — рече спътникът ми, докато се настанявахме на една от дървените масички.
— Сигурно. Ако допуснем, че разполагат с достатъчно хора, за да обхванат хилядите кафенета в Токио, където обичам да ходя.
Всъщност „Бенс“ беше едно от любимите ми и се радвах, че отново съм там. Заведението имаше атмосфера на кафене в университетско градче, каквото и наистина е в известен смисъл, като се има предвид близостта на университета „Васеда“ и на някои по-малки учебни заведения в района. Притежаваше безгрижно спокойствие, ромоленето на смеха и разговорите вечно придружаваше музиката, без да е прекалено високо, разнородната клиентела се състоеше от японци и чужденци, от местни жители и хора от по-далечни краища на града; претрупаното табло за обяви рекламираше доброволни организации, театрални постановки и поетични четения. Уютно, ала не тясно, модерно, ала не самонадеяно, приветливо, ала не прекалено познато — „Бенс“ определено ми допадаше.
И двамата си поръчахме специалитета на заведението, смес от бразилско и гватемалско кафе, прясно изпечено същата сутрин. Не губихме много време за любезности.