— Смяташ, че е от Мосад, така ли?
Той кимна утвърдително.
— Смятам, че е от отдел „Вземания“. Те се занимават с оценка на обекта, след като специална комисия вземе решение за нанасяне на удара. Извършват го така наречените щикове или кидон от спецчастта „Масада“. Така че разделението на труда в нашия случай ми се струва в израелски стил. Виждал ли си я пак?
— Не — инстинктивно отговорих.
Канезаки замълча за миг.
— Почти се надявах да си я виждал — поде след малко той. — Не е невъзможно да стои зад твоите хонконгски нападатели.
Колкото и да бе странно, тази идея ми се стори по-малко вероятна, поднесена от него, отколкото когато я бях обмислял аз.
— Те бяха араби — уточних.
— Мосад постоянно използва различни арабски фракции. За заблуда на противника. Както и да е, не съм сигурен, че тя е израелка. Може да работи и за някоя фракция. Или да е на свободна практика — Канезаки се усмихна. — Знаеш ги тия наемници, готови са да работят за всеки.
— Даже за ЦРУ — без да отвръщам на усмивката, отвърнах.
— Вярно е. Но тя не е от нашите. Щях да го знам.
— Не бих надценявал осведомеността ти за намеренията на собствената ти служба. Вашият девиз може да бъде „Не се бойте, дясната ни ръка и хабер си няма какви ги върши лявата“.
Той се подсмихна.
— Понякога и това може да се окаже вярно.
Помълчахме.
Не исках да си мисли, че закрилям Дилайла. Нито да заподозре, че имам лични мотиви да го правя. От опит знаех, че да съобщиш на ЦРУ информация за емоционално обвързване е все едно да дадеш нажежен ръжен на садист. По-добре да смята, че опитите ми да омаловажа значението на жената са мотивирани от нещо друго.
— Така или иначе, вече не смятам, че тя е толкова важна, колкото предполагах отначало — заявих. — Виждал съм я само веднъж. Вероятно не е онази от архива ви. Убеден съм, че спокойно ще се справя с Белгази.
Той повдигна вежди.
— Безпокоиш се, че ако според нас някой друг иска да очисти Белгази, ще развалим договора си с теб, така ли?
Бих могъл да се усмихна. Биваше си го, много повече, отколкото по време на запознанството ни, обаче просто беше налапал подхвърлената му от мен въдица.
Намръщих се, като съвсем малко преиграх в опита си да го убедя, че подозренията му са верни, за да затвърдя впечатлението. Престорих се, че съм ядосан и затова оставям въпроса му без отговор.
— Искам да чуя какво знаеш за групата, която ме нападна.
Канезаки дълго мълча, после отвърна:
— Добре, ще бъда откровен с теб. Мисля, че е имало изтичане на информация от наша страна. Но не искам да говоря повече, докато не успея запуша пробива.
Започвах да изпитвам неприятното съмнение, че си мисли: мога да водя този тип за носа, както са ме учили, да го тегля на каишка, да го заведа където си поискам.
Дълго се взирах в него, оставяйки го да усети студенината в очите ми.
— „Ще бъда откровен с теб“ — бавно повторих. — Знаеш ли, този израз никога не ми е харесвал. Обикновено означава, че досега са ме баламосвали.
— Не, просто благоразумно не ти казвах всичко.
— Ако си мислиш, че оценявам разликата, значи ме смяташ за способен на тънкости от класата на ЦРУ — заявих, без да свалям очи от него.
Той се изчерви. Явно си спомни мъжа, чийто врат бях строшил при първата ни среща.
— Виж сега — вдигна ръце с длани напред Канезаки. — Понякога действаш прибързано, нали така? Прям си и аз ти се възхищавам, затова те бива в работата ти. Но ако ти кажа нещо недоизяснено, което се окаже грешно, и ти реагираш, ще има много сериозни последици. За всички.
Не отговорих. Изражението ми не се промени.
— Освен това и ти не си съвсем откровен с мен, нали така? — продължи той. — Нима очакваш да повярвам, че вече не си виждал жената? Не можеш да ме убедиш. Която и да е, независимо дали е агентката от нашия архив, едва ли е отишла чак в Макао с Белгази, за да се появи само веднъж с него. Доверието е двустранен процес, не мислиш ли?
Може преди малко да бях сбъркал, смятайки, че още е неопитен. Акълът му сечеше все повече. Жалко, че го бях подценил.
По-късно щях дружелюбно да го потупам по рамото. Засега трябваше да увелича натиска.
— През последната седмица подире ти да се е мъкнал наказателен отряд, а, Канезаки? — продължих да го пронизвам с леден поглед. След като не отговори, подех: — Не, съмнявам се. Е, аз пък имах подобно преживяване. Свързано с една задача, която ти ми възложи. Затова хайде още сега да прекратим с глупостите от сорта, че любовта била двупосочна улица, иначе ще стигна до извода, че се преструваш.