— Фактите са верни. Предположенията са друго нещо. Имай предвид тази разлика, преди да решиш да направиш нещо безразсъдно с мен, нали?
Кимнах, все още взирайки се през него.
— А, не се бой за това.
Оставих Канезаки и се запътих към „Фиорентина тратория“, ресторант в новия хотел „Гранд Хаят“, където бях определил среща на Тацу. Подраних, както винаги, и докато го чаках, пиех айскафе във висока чаша. Реших, че ресторантът ми харесва, макар и не без известно колебание. Беше лъскав, без да изглежда изкуствен, с мебели от кожа, дърво и други естествени материали, имаше добро осветление и множество чисти вертикални линии. И все пак във внезапната поява на заведението, хотела и търговския комплекс имаше нещо смътно смущаващо. Когато живеех в Токио, те не съществуваха, а сега там бе изникнал истински град в града, който инвеститорите бяха нарекли Хълмовете Ропонги. Човек почти можеше да си представи как титаничните богове на метрополията хвърлят бял плат върху най-новото си творение и с апломб и фалшива скромност обявяват, че „това е добро“.
И наистина може би беше добро. Хората наоколо определено го харесваха. Ала това място нямаше история и някак си му липсваше атмосфера. Беше привлекателно, да, обаче ми се струваше безстрашно вторачено напред, безразсъдно нехаещо за миналото. И затова, помислих си, странно американско.
Усмихнах се. Нищо чудно, че се колебаех дали да го харесам. Беше нещо привнесено, като мен.
След час видях Тацу да влиза откъм фоайето на хотела. Спря и се огледа. Приближилата се сервитьорка сигурно го попита къде да го настани, а той наклони глава към нея и каза нещо, ала без да откъсва очи от залата. Тогава ме забеляза. Кимна ми, измърмори някакво обяснение на келнерката и се затътри към мен.
Усмихнах се и се изправих. Имаше нещо мило в типичното тътрене и във вечно смачканите му тъмни костюми, които носеше. Радвах се, че с Тацу намерихме начин да живеем под знамето на примирието. От една страна, защото можеше да бъде толкова страшен противник, естествено, ала най-вече, защото се беше оказал прекрасен приятел, макар че не се свенеше да ми поиска „услуга“, когато го изискваха обстоятелствата. Тацу беше практичен човек.
Поклонихме се и се ръкувахме, после се спогледахме.
— Добре изглеждаш — казах му на японски.
И това бе вярно. Беше поотслабнал и в резултат имаше по-младежки вид.
Той изсумтя, подходящо скромна форма на благодарност.
— Жена ми е влязла в съзаклятие с лекаря. Почнала е да готви различно. Без мазнина, не пържи. Трябва да ходя тайно на такива места, за да задоволявам апетита си.
Усмихнах се.
— Тя е на твоя страна.
Тацу пак изсумтя и ме измери с поглед.
— Поддържаш форма, виждам.
Свих рамене.
— Правя каквото мога. Не става по-лесно.
Седнахме.
— Знаеш ли, Тацу, никога не сме водили толкова дълъг общ разговор — отбелязах.
Той кимна.
— Не ме издавай пред колегите. Ще ми съсипеш репутацията.
Усмихнах се.
— Как е семейството ти?
Лицето му просия.
— Всички са отлично. Идния месец ще ставам дядо. Момче, обещава докторът.
Усмивката ми стана по-широка.
— Честито, приятелю.
Той кимна в знак на благодарност и ме погледна.
— А ти?
— Аз…
— Семейството ти.
Вторачих се в него.
— Знаеш, че нямам семейство, Тацу.
Той сви рамене.
— Хората създават семейства. Така стават тези работи.
Скоро след завръщането ми в Япония Тацу се беше опитал да ме запознае с няколко жени. Нищо не бе излязло.
— Струва ми се, че съм прекалено доволен от вълнуващия си ергенски живот — отговорих. — Нали знаеш, срещам се с нови хора. Виждам света.
Не се получи толкова шеговито, колкото ми се искаше, процедиха се няколко горчиви нотки.
— Не става по-лесно — рече той. — Както самият ти отбеляза.
Въздъхнах.
— Още ли се опитваш да ме свържеш с нещо по-голямо от мен?
— Имаш нужда — сериозно отвърна Тацу.
Божичко, точно какъвто винаги съм го искал — цяла майчица.
— Имам нужда единствено от информация — възразих.
Той кимна.
— Това означава ли, че приключваме с общия разговор?
Засмях се, изненадан.
— Не искам да те изтощавам. Знам, че не си свикнал да си бъбриш просто така.
— Тъкмо загрявах.
Пак се засмях и си помислих: защо не?
Обсъдихме всевъзможни общи неща: радостта му от бременността на дъщеря му, опасенията му, че с жена си може да гледат на детето като на някакъв заместител на бебето, което са изгубили някога, яда му от бюрократичната инерция и неспособността му да се бори по-резултатно с корупцията, която вярваше, че отравя Япония, промените с Токио и страната, които се извършваха пред очите му. И аз му разказах едно-друго: как ме е открило ЦРУ, как накрая се е наложило да се преместя и да си създам нова самоличност, как съм се опитал да не се отчайвам от мисълта, че всичко пак ще се окаже напразно, защото накрая някой винаги ще ме потърси, или пък нещо неспокойно в мен ще настоява да продължа да скитам. Спомнихме си някои общи преживявания във Виетнам, където Тацу бе пратен от организацията предшественик на Кейсацучо, а аз, заради това, че знаех японски, осъществявах контактите с него, поговорихме за познатите си от онова време, за приятелите, които бяхме изгубили.