Веднъж започнали, трудно можехме да спрем. Разбрах колко много ми е липсвала тази форма на общуване, осъзнах, че всъщност тя напълно е изчезнала от живота ми. И Тацу беше един от малцината, по-скоро навярно единственият останал, който ме познаваше още отпреди Виетнам, войната, убийствата и всичко друго, което бе определило съществуването ми, време, което — в онези редки моменти, когато се замислям над въпроса — ми се струва нереално и далечно като спомен от ранното детство.
Разбрах и че отчасти тъкмо затова толкова много ми липсва Мидори. Тя ме караше да се чувствам като онова някогашно момче, подтикваше ме да вярвам, макар и глупаво, че бих могъл да захвърля сегашната си кожа и отново да бъда покръстен в неопетненото тяло на предишното си превъплъщение.
Доста красива мечта, като всички мечти всъщност. Когато приключихме с храната и Тацу се разтакаваше с чая си, а аз — с второто си кафе, той ме осведоми:
— Може би не е зле да знаеш, че един господин на име Чарлс Кроули, представящ се за служител на американския държавен департамент, наскоро беше в Токио. Свърза се с Кейсацучо и разпитва за теб. Познаваш ли го?
Първо Докс, после Канезаки, сега Тацу. Господин Кроули вече окончателно се беше установил на радарния ми екран.
— Знам го по име — отвърнах. — Какво му каза?
Тацу сви рамене.
— Че имаме цяло досие за теб.
— И после?
Ново свиване на рамене.
— Дадохме му го.
Смаяно го зяпнах.
— Просто сте му дали досието ми в Кейсацучо?!
Той се втренчи в мен.
— Разбира се — изречено с типичния му глас, който говореше: защо винаги трябва да обяснявам всичко на тия хора? След кратко мълчание Тацу прибави: — Официалното досие.
Усмихнах се на лукавия дявол. Облекчение и дори известна благодарност разсеяха раздразнението, което иначе може би бях изпитал към него, задето ме разиграваше. „Официалното“ досие сигурно не съдържаше особено съществена информация, със сигурност не нещата, които Тацу не желаеше да сподели с никого и най-вече с началниците си, дреболиите, които можеха да разкрият прекалено много за незаконните методи, към които от време на време прибягваше в борбата си с японската корупция.
— Какво е заключението на официалното досие за моето местонахождение?
— Че най-вероятно още си в Япония. Очевидно няколко пъти са те виждали в големи градове — Токио, Осака, Фукуока, Сапоро.
— Наистина?
Той сви рамене.
— Разбира се, аз имам собствени идеи за това къде може да си отишъл. Но защо да разводнявам официалното досие с предположения?
Искаше да каже, че е редактирал досието. Че ми е направил услуга. Знаех, че ще поиска услуга в замяна. Ако не днес, някой друг път, скоро.
Кимнах. Добре тогава, помислих си.
— Ами вашата тъпа мрежа от охранителни камери? — продължих с въпросите.
Тацу имаше достъп до най-съвършената мрежа охранителни камери в света, свързани в модерна система за разпознаване на лица. С нейна помощ ме беше открил, когато се бях преместил от Токио в Осака.
— Никой не я използва, за да те следи. Ако настъпят промени в това отношение, ще те информирам.
— Благодаря. А сега ми разкажи за човека, за когото ти съобщих в чатрума.
— Белгази.
— Да.
— Предполагам, че вече знаеш много за миналото му.
— Доста. Дай ми по-новите данни.
Тацу кимна с глава.
— Белгази снабдява някои фракции на терористите с леко оръжие. Работи главно чрез руската мафия във Владивосток. Напоследък е разпитвал тези фракции за теб. Предполагам, че си го ядосал с нещо.
— Възможно е.
— Не ми изглежда от хората, които можеш да ядосваш с лека ръка.
— Започвам да го разбирам.
— Искаш ли да ми разкажеш какво си направил, за да му нанесеш толкова тежка обида?
— Струва ми се, че се досещаш.
Тацу отново кимна.
— Той не е добър човек. Не е верен на нищо.
— Моите хулители твърдят същото за мен.
Той се усмихна.
— Грешат. Твоят проблем е, че си неспособен да осъзнаеш на кого си верен.
— Е, признателен съм заради постоянните ти усилия да ми помогнеш в това отношение.