Усмивката му беше почти скромна.
— Нали сме приятели?
Замислих се за момент. Може би Белгази, чрез своята саудитска свръзка Махфуз, праща шестимата араби подире ми в Макао и Хонконг, както подозираше и Канезаки. Групата е очистена. Белгази разбира, че хората му не са успели да се справят заради факта, че изпъкват в обстановката. В Макао или наоколо става нещо голямо и той още не може да си тръгне. Започва да се чувства уязвим. Застрашен от мен. Решава, че има нужда от човек с по-голям местен опит, който може да се слее с околната среда й да свърши работата. И се обръща към якудза.
Да, подобен ход на събитията бе логичен. Виждах го ясно.
По дяволите, тоя тип беше сериозен проблем. Започвах да осъзнавам величината му.
— Връзките на Белгази с якудза — казах. — Достатъчно ли са близки, за да му помогнат с проблем на друго място в Азия, ако ги помоли?
Тацу кимна.
— Струва ми се, че да.
Мамка му.
Разбрах, че ще се наложи да очистя Белгази. Не само заради парите, а просто за да оцелея. И после си помислих: той го знае. Поставя се на твое място. И това прави още по-належаща необходимостта да те елиминира.
Порочен кръг, значи. И победителят печели всичко.
Добре. Трябваше да сложа край на тази история, при това бързо. Исках го този тип заровен дълбоко в земята, за да не може повече да дава заповеди. „Естествена смърт“, ако можеше, ако не — неестествена.
— С какво мога да ти помогна? — попита Тацу.
Замислих се за момент.
— Можеш да ми намериш всички данни за моя нов приятел.
— Кой твой нов приятел?
Кимнах.
— Чарлс Кроули.
9.
Дилайла беше казала, че Белгази ще отсъства от Макао за ден-два, пък и докато тя ми се пречкаше наоколо, не можех да предприема каквото и да е. Реших, че със собственото ми кратко пътуване поемам достатъчно малък риск, за да оправдае евентуалната полза.
Взех влака стрела от токийската гара за Осака, по-малко вероятен пункт за напускане на страната от токийското летище „Нарита“. Проверих чатрума от една интернет кабина. Там ме очакваше информацията, която бях поискал от Тацу: Чарлс Кроули Трети. Домашен, служебен и мобилен телефон, служебен адрес — формално в държавния департамент, но всъщност в централата на ЦРУ в Ленгли и следователно от малко оперативно значение, както и домашния му адрес: Пимит Драйв 2251, Уест Фолс Чърч, апартамент 811. Жилищен комплекс във Вирджиния. Най-вероятно блок, поне осеметажен.
Резервирах си място за директен полет на японските авиолинии до вашингтонското летище „Дълес“ на другата сутрин. После се настаних в евтин хотел в Умеда. Легнах си, ала сънят не идваше. Прекалено много кафе. Прекалено много за мислене.
Станах, нахлузих халата юката, каквито има даже в най-евтините японски хотели, и седнах на единствения фотьойл в стаята. Не запалих осветлението и зачаках да се уморя достатъчно, за да заспя. Усещах, че няма да е толкова скоро.
Винаги е най-трудно в евтините стаи. Малко лукс може да те упои като анестетик. Махни анестетика и болката нахлува на освободеното от него пространство като ледена вода през пробит корпус. Спомените запъплиха напред, възбудени, настойчиви, като призраци, одързостени от мрака наоколо.
Бях осемгодишен, когато за пръв път видях майка си да плаче. Тя беше силна жена — трябваше, за да се откаже от живота и кариерата си в Америка и да стане съпруга на баща ми — и докато не се уверих в противното, си бях мислил, че е неспособна да пролива сълзи.
Един следобед госпожа Сузуки, съседката, дойде да ме вземе от училище насред часовете, казвайки ми само, че трябва да се прибера вкъщи. Бе юни и във влака на връщане беше задушно, горещо и влажно. По пътя зяпах през прозореца и смътно се чудех какво става, ала бях убеден, че всичко е наред и скоро ще ми обяснят.
Майка ми ме чакаше на входа на малкия ни токийски апартамент. Тя благодари на госпожа Сузуки, която се поклони необичайно ниско и продължително, преди безмълвно да се оттегли. Тогава майка ми затвори вратата и ме заведе до дивана в дневната. Държеше се някак тържествено — официалност, която ми се струваше странна и някак зловеща. Взе ръчичките ми в своите по-големи длани и ме погледна в очите. Нейните изглеждаха особени, тревожни и някак уплашени, и аз неловко се заозъртах наоколо, боейки се да отвърна на погледа й.
— Джун, имам лоша вест и трябва да бъдеш много смел — неестествено тихо рече майка ми. Кимнах бързо, за да й покажа, че винаги може да разчита на моята смелост, разбира се, ала усещах, както винаги усещат децата, че се е случило нещо ужасно, и страхът ми започна да расте, да ме изпълва.