— Станала е злополука — продължи тя — и татко ти… татко ти е загинал. Накуната но. — Няма го вече.
Не бях съвсем незапознат с идеята за смъртта. Когато бях четиригодишен, кучето на бащините ми родители умря и на времето майка ми обясни, че Ханзу — Ханс — е бил много стар и е трябвало да отиде на небето. Обаче концепцията, че баща ми може да си е отишъл, беше прекалено необятна за мен. Поклатих глава, без да разбирам съвсем, и тогава самообладанието на майка ми поддаде и сълзите й рукнаха.
И така онзи следобед за пръв път се запознах със смъртта като нещо, което може да разплаче моята силна майка.
Заплаках с нея, ужасени сълзи на болка, страх и смут. И през следващите седмици и месеци, докато отсъствието на баща ми, дотогава толкова властна фигура в живота ми, започваше да пуска корени, запознанството ми със смъртта се задълбочи. Постепенно започнах да я приемам като случайната карта в по-рано подредената вселена, внезапния рушител, хитрия спотаил се крадец.
Трябваха ми още пет години, за да разбера окончателно, че татко вече наистина го няма, че сега го представляват само все по-далечните спомени, като примитивни пещерни рисунки, останали от някакъв отдавна изчезнал народ. Сега смъртта беше място, където хората отиваха завинаги, след като умрат, място, което постепенно изсмукваше яснотата на спомена за подобно еднопосочно пътуване.
На деветнайсетгодишна възраст получих военната телеграма, която ме осведомяваше, че майка ми също е отишла на онова място. Преживях нейната загуба по-лесно. Първо, бях по-възрастен. И по онова време вече бях виждал, всъщност бях причинявал адски много смърт като войник във Виетнам. Навярно най-важната причина бе това, че познавах процеса, резултата от загубата. Скръбта не представляваше по-голяма загадка за мен от кръвотечението, спирането на кръвта и постепенното излекуване, който съпътстват нанасянето на несмъртоносна телесна рана.
Познаването на този процес обаче само намалява страха. Въздействието му върху болката е далеч по-слабо.
Мидори не беше мъртва. Само я нямаше. Може би тъкмо затова се хващах да мисля за нея по-често, отколкото трябваше. Представях си лицето й и си спомнях гласа й, допира на ръцете й, тялото й. Не притежавах способността да си спомням миризми, обаче знам, че мигом ще позная нейната и ми се ще да я вдишам поне още веднъж преди да умра. Липсват ми разговорите с нея. Разговаряхме за неща, за каквито не бях приказвал с никой друг. Липсват ми нейните нежни целувки по челото ми, по клепачите ми, отново и отново, след като сме се любили.
Все още повтарям името й, то е моята тъжна кратка мантра. В тези няколко произнесени срички намирам единственото, което мога осезаемо да призова от нея, и понякога това ме задоволява, макар и за кратко. Въпреки че не мога да разговарям с Мидори, мога поне да говоря за нея. Нещо такова. Някаква подобна утеха.
Не, Мидори не е мъртва, ала споменът за нея ме кара да изпитвам чувства, близки до скръбта по близък покойник. Моят свят е по-блед и по-беден без нея, но нима не е винаги така, когато губим любим човек? Още като момче знаех, че животът ми би могъл да е по-богат, ако баща ми бе останал жив. Научих се да приемам този факт като неизменен и в крайна сметка навярно не чак толкова важен. Мидори не беше мъртва, но да бъдем заедно бе невъзможно, тогава каква разлика имаше в причините за моята скръб?
Разтърках очи. Искаше ми се да заспя, временно да забравя. Сънят не идваше. Щеше да ми се наложи да почакам още.
Седя в мрака на тия пусти стаи и понякога ми се струва, че усещам присъствието на всички други, които са правили същото преди мен. Следите определено са налице. Вдлъбнатината на матрака, изтърканата линия на килима между банята и вратата. Или петната от пот или слюнка по възглавницата, ако погледнеш под калъфката, или може би от сперма, сълзи, понякога от нещо по-тъмно, напомнящо кръв. Седя, мракът около мен ме обгръща в плътен обръч, ала също така е безграничен, и докато въображението ми се плъзга в безличността на тоя безкрай, разбирам, че следите всъщност са знаци, плод на живот, мигове, които са били, ала вече ги няма, като пепел в студено огнище, като кости, останали от отдавна изядена вечеря, като дрипава фигура, която може да е била плашило в буренясала нива. Просто материални графити, надраскани от други самотни пътници, останки от случайни хора по пътя им към онова общо местоназначение, не просто следи от чужда смърт, а поличби за собствения ми край.
Часовете се нижеха. Накрая умората потисна неспокойните ми възпоменания. Върнах се в леглото и постепенно заспах.
На другата сутрин взех влака до летището. Обадих се на домашния номер на Кроули малко преди да излетя в 12,10. Във Вашингтон още беше предишната вечер, 21,45.