Уф, мамка му, помислих си. Лоша работа.
— Хм, аз не кореец — с неуверено изражение и поза я осведомих, смътно раболепен, не искайки да я обидя, просто скорошен емигрант, при това не непременно законно пребиваващ, който работи за минимална надница и се опитва да не се препъне някъде.
— О! — изчерви се тя. — Гаджето ми е кореец, та си помислих, че щом ресторантът… няма значение. Прощавай.
Засрамването й от грешката и моята привидно смутена реакция явно прекратиха по-нататъшния разпит. Слава Богу.
— Аз само… — неопределено посочих зад бюрото, където трябваше да са асансьорите.
— Да, разбира се, минавай — момичето пак се усмихна и аз срамежливо кимнах в отговор.
Скришом хвърлих поглед, докато подминавах бюрото. Разтворен учебник в средата, видеомонитор отстрани. Не бе трудно да позная кое от двете привлича вниманието й.
Задният вход се падаше някъде наляво от асансьорите и аз се запътих натам, пътьом минавайки покрай вътрешно стълбище. Ето я, въртяща се дървена врата. След нея имаше къс коридор, настлан с линолеум, в дъното на който беше външната врата.
Бързо я огледах. Не можех да определя дали има аларма. Тежестта й и наличието на три големи ключалки предполагаха, че управата на блока може и да не си е направила труда да инсталира такова устройство. Но дори да имаше аларма, тя най-вероятно не се включваше през деня, когато вратата можеше да се използва. На пода имаше дървен клин, което потвърждаваше предположението, че няма аларма или че тя в момента не е задействана, защото иначе клинът ставаше излишен.
С маншета на якето си отключих ключалките и натиснах бравата. Отворих вратата и разгледах касата. Нямаше аларма. Надникнах навън. На външната стена бяха опрени няколко бърсалки за под, очевидно да съхнат, имаше и няколко големи сиви пластмасови контейнера за смет на колела.
Замислих се за момент. Момичето на входа явно повече се интересуваше от учебниците си, отколкото от монитора, и имах чувството, че е свикнало да вижда хора от поддръжката да влизат и излизат през задния вход през деня. Изглеждаше възможно.
Открехнах вратата, подпрях я с клина и се върнах обратно. Когато стигнах до асансьорите, от единия излезе възрастна чернокожа жена, която куцукаше с приспособление за ходене на инвалиди. Тя спря и се вторачи с присвити очи в галошите ми, после ме погледна.
— Вали ли днес? — попита старицата.
Божичко, помислих си. Би трябвало нея да назначат за портиерка.
Поклатих глава.
— Нови обувки — отговорих, все още с преправения си акцент. И ако и ти знаеш корейски, казах си, ще се предам на мига. — Опитвам реши дали задържи и не обича мръсни подметки — наведох се напред и сниших глас. — Не казва, нали?
Жената се засмя и оголи лъскавото си чене.
— Това ще е нашата тайна, синко — после ми махна с ръка и бавно се отдалечи.
Усмихнах се, радостен, че имаше по-малко престъпление, което да призная.
Не можех да си тръгна с торбичката от корейския ресторант, след като се предполагаше, че съм влязъл в блока, за да доставя нейното съдържание, затова я натъпках на дъното на кофа за смет, наполовина пълна с рекламна поща, в помещението с пощенските кутии отдясно на асансьорите. След това отброих четири минути по часовника си. Не исках пак да се разминавам със старицата — тя бе интелигентна и можеше да се зачуди какво се е случило с торбичката, която съм носил само преди секунди. Ако сега я настигнех във фоайето, четирите минути можеха да обяснят бърза доставка до нисък етаж, стига асансьорите да са дошли веднага. Що се отнасяше до по-продължителния интервал след минаването ми покрай момичето на входа, прецених, че е допустим. Главното беше да ме види, че си тръгвам. Не ми се струваше от хората, които ще обърнат внимание на дребни противоречия, например доставчик, забавил се в блока малко повече, отколкото обикновено се очакваше.
След изтичането на четвъртата минута прекосих фоайето. Старицата я нямаше. Може би някой я бе взел отпред. Момичето на бюрото вдигна поглед от учебника си и каза „чао“. Махнах й с ръка и излязох, после завих наляво към паркинга извън нейното полезрение.
Когато се върнах при колата, прибрах перуката, очилата и шапката в жабката, вдигнах ципа на якето и нахлузих кожените ръкавици. Взех дипломатическото куфарче и се запътих обратно към блока, този път отзад. Движех се плътно покрай стената, тъй като исках да вляза и изляза от обсега на камерата колкото може по-бързо, пътьом взимайки едната бърсалка и един от контейнерите. Когато стигнах до вратата, се прегърбих, като че ли в контейнера имаше нещо тежко и ми бе трудно да го бутам, оставих парцала на бърсалката да скрие лицето ми, което за всеки случай беше наведено надолу.