Отворих вратата, влязох вътре, спрях и зачаках. Ако забележеше нещо и дойдеше да провери, момичето скоро щеше да се появи и исках вратата да е отворена, за да изчезна максимално бързо.
Отброих трийсет напрегнати секунди, после бавно издишах. Можех да продължа. Тя сигурно изобщо не бе зърнала движението на монитора. Вероятно прекалявах с предпазливостта.
Като че ли такова нещо изобщо беше възможно.
Затворих и заключих вратата, оставих бърсалката и контейнера до нея и се запътих към стълбището до асансьорите. След минута бях на осмия етаж.
Извадих листовките от японския център от куфарчето, отидох при апартамент 811 и почуках на вратата. Ако някой отвореше, щях да попитам на развален английски с японски акцент дали се интересува от вълнуващите културни събития, подготвени от центъра за зимата, и да оставя една от листовките, за да подкрепя версията. После щях да се поклоня, да си тръгна и да измисля друг начин да се добера до Кроули.
Но никой не ми отвори. Натиснах звънеца. Пак същият резултат.
Обърнах се и залепих една от листовките на вратата на отсрещния апартамент, поставяйки я така, че да покрива шпионката. Беше обедно време и в блока цареше тишина. Повечето от живеещите там несъмнено бяха на работа. И все пак не биваше да рискувам някой да наблюдава през шпионката през минутата, която щеше да ми трябва, за да вляза вътре.
Вратата имаше две ключалки — една на бравата и една на резето над нея. Бравата щеше да е майтап. Резето беше „Шлаге“. Изглеждаше обикновено, с пет зъбеца, нищо особено.
Прибрах листовките в куфарчето и извадих връзката си с ключове. Както винаги, на нея висяха няколко тънки самоделни парчета метал, които от опит знаех, че са страхотни шперцове за повечето домашни и не много сложни ключалки. После взех маркера, който бях купил от дрогерията. Отчупих металния му клипс, пъхнах го в ключалката на бравата и леко го завъртях, за да обере луфта. После вкарах единия от шперцовете. Отключих за по-малко от десет секунди.
Резето ми отне повече време, но не кой знае колко. Майсторлъкът се постига с упражнения. Можеш да си купиш всички книги и видеокасети за работа с шперцове на света, а те наистина са много, обаче ако искаш да се усъвършенстваш, трябва да си набавиш и техническото оборудване — всички видове ключалки. Налага се и сам да си изработваш инструментите, защото нямаш право да си купиш готови, ако не си професионален ключар. Стремиш се да имитираш полеви условия: ръкавици, тъмнина, ограничено време, физическо натоварване, за да ускориш сърдечния си ритъм и ръцете ти леко да затреперят. Много работа. Обаче си струва, когато настъпи моментът.
Когато отключих, пуснах шперцовете в джоба си и отворих вратата.
— Хей? — подвикнах.
Никакъв отговор.
Откъснах листовката от отсрещната врата и се вмъкнах в апартамента на Кроули, като заключих след себе си.
Влязох вътре. Бърз оглед. Бежови стени, бежов килим. Линолеум в кухнята вдясно. Френски прозорец и спуснати донякъде бели щори. Мебели „Икеа“: нисък диван, фотьойли, стъклена масичка с броеве от „Форбс“ и „Форин Афеърс“. Лавици, натъпкани със сериозни наглед томове по история и политология. Бюро и черен кожен стол. Голям телевизор с тонколони. Няколко саксии с растения.
Наляво имаше плъзгаща се врата. Отворих я и видях пералня и сушилня.
Вдясно се намираше кухнята. Влязох и се озърнах наоколо. В хладилника имаше нискомаслено прясно и кисело мляко, кутия с готово ястие от спагети, буркан със сос за него. Всичко чисто, подредено, удобно. Функционална кухня, използвана за готвене и ядене на прости храни и нищо повече. Изглежда Кроули живееше сам. Ерген или разведен без деца. Децата с право на посещения щяха да изискват по-просторно жилище.
Същото се отнасяше за спалнята и банята. Голямо легло върху подиум, но само с едно нощно шкафче, с лампа за четене и дигитален будилник. В банята — мъжки тоалетни принадлежности, подредени около мивката. Бял пешкир, провесен на стъклената врата на душ кабината, с обточени ръбове. Малко влажен, несъмнено от сутрешния му душ.
Представих си как Кроули се прибира вечерта. В зависимост от обиколката му щях да определя мястото, където да го чакам. Къде щеше да отиде първо? Да видим, влиза вътре, оставя пощата на масичката. Навън беше студено, сигурно щеше да е с палто. Следваща спирка, гардеробът?
До дневната имаше голям килер. Отворих го. Кашони от стерео техника. Прахосмукачка. Две гирички, покрити с тънък слой прах. И дебел дървен лост за закачване на дрехи, минаващ по цялата дължина на пространството, с няколко неизползвани пластмасови закачалки. В средата го поддържаше ъглова скоба, прихваната за стената. Натиснах го и останах доволен от здравината му. Идеално.