Оставих го на асфалта и бързо го претърсих. Дланите ми трепереха от адреналина. Изведнъж усетих, че сърцето ми се блъска като полудяло в гърдите. По дяволите, добър ход. За малко да успее.
Не носеше много неща: нито портфейл, нито документ за самоличност. Само хотелския му ключ в джоба на панталона и презраменен кобур, към който посегна, когато ме видя. И в него — марк 23 на „Хеклер Кох“. Със заглушител „Найтс Армамент“, един от двата одобрени модела на ХК за Марк 23.
Нож на колана и ХК със заглушител. Съмнявах се, че ги е прекарал ей така през охраната на летището на идване в Макао, макар да предполагах, че е възможно охранителите да са били прекалено заети с нокторезачки и ножички, за да ги забележат. И все пак тайнственият господин Нучи по-скоро имаше тукашни връзки и оръжията го бяха чакали или му бяха предадени по друг начин след пристигането му. Отбелязах си тази мисъл за по-нататъшен анализ.
Нямаше нищо друго, което да ми подскаже повече за него и за това кой го праща. И на среща с кого е отивал.
Изправих се и се огледах. Наляво, надясно. Нищо. На улицата цареше гробна тишина.
Скрих се в сенките, като инстинктивно въртях глава насам-натам, докато се движех, търсейки признаци за опасност. Оставих оръжията до трупа, тъй като нямах нужда от тях за сегашната си операция, а не исках да се свързвам с нищо, което полицията можеше да открие на местопрестъплението. След известно време пулсът ми започна да се нормализира.
Кой беше той, по дяволите? На среща с кого отиваше? Дразнеше ме, че не знам почти нищо за него. Едно име, Нучи, което можеше да е и псевдоним. И вероятна националност. Ала нищо повече.
Все пак като цяло резултатът не бе лош. Бях почти сигурен, че независимо кой го праща, Каратето е бил тук, за да очисти Белгази. А това вече нямаше да се случи.
Освен това нещата определено можеха да се развият зле. Ако беше извадил пистолета, преди да завия зад ъгъла, вместо да посегне за него после, вероятно аз щях да лежа проснат там в мрака.
Движех се по тесните улички, по тъмните сокаци. Пулсът ми още повече се забави. Дланите ми престанаха да треперят. Сградите от двете страни сякаш станаха по-високи и слабата светлина помръкна, докато ми се стори, че лъкатуша из стръмно дере, мрачна градска клисура, прорязана в избелелите бетонни фасади от отдавна изчезнала река. Ръждивите противопожарни стълби бяха скални склонове, проснатото пране — преплетени лиани, самотната лампа на един покрив — почти пълна луна.
Върнах се в хотела. Когато стигнах до задния вход, сърцето ми вече биеше спокойно. Замислих се за бъдещето. За Белгази.
Да, за Белгази. Главната атракция. Край на второстепенните номера. Щях да се приближа до него, да го направя както трябва и да изчезна. После щях да си получа парите. Достатъчно голяма сума, за да мога завинаги да се измъкна от това блато.
Е, поне за достатъчно дълго.
2.
На другата сутрин с Кейко си направихме още една спокойна закуска в хотелското кафе „Жирасол“, после се помотахме около час из магазините в хотела, от които се разкриваше идеален изглед към фоайето. Белгази така и не се появи.
Към обяд се отбих в едно интернет кафе да проверя чатрума, чрез който контактувах с Томохиса Канезаки, моята свръзка в ЦРУ. Най-напред свалих копие на специалния софтуер и го инсталирах, както правя винаги, за да се уверя, че терминалът, който използвам, е чист откъм шпионски програмки, някои напълно легални, други хакерски, които следят натиснатите клавиши, препредават образите на екрана или по някакъв друг начин могат да изложат на опасност сигурността на компютъра. Хакерите обичат дистанционно да инсталират такива програми в обществени терминали, например на летища, в библиотеки, магазини и, естествено, в интернет кафета, а после събират пароли, номера на кредитни карти, банкови сметки, по дяволите, цели интернетски само личности.
Този терминал се оказа чист. Проверих чатрума. Очакваше ме съобщение: „Обади ми се.“ И толкова. Излязох и си тръгнах.
Навън включих криптирания мобифон, който ми бяха дали от ЦРУ, набрах запаметения номер и закрачих, за да затрудня ония, които евентуално се опитваха да определят местонахождението ми.
Чух само едно иззвъняване, после гласа на Канезаки.
— Моши моши.
Канезаки е американски сенсей или трето поколение японец и обича да демонстрира познанията си по японски. Рядко му го позволявах.
— Здрасти — казах.
— Здрасти — мина на английски той. — Опитвах се да се свържа с теб.
Усмихнах се. Канезаки работи в ЦРУ, което автоматично го прави неблагонадежден в моите очи. Естествено, той сигурно мисли същото за мен. В Токио обаче бях отказал на шефа му да очистя младежа и бях предупредил за това самия Канезаки. Трябва да си неблагодарник от световна класа, за да не си признателен за такава услуга. Беше ми длъжник, знаех го. И се чувстваше такъв не само заради стореното от мен, а защото бе много повече американец, отколкото японец. Представата на американците за собствената им ценност до такава степен е свързана с концепцията за справедливост, че в крайна сметка са започнали да й робуват. Емоциите на Канезаки стигаха само дотам, естествено — опитът ми показваше, че един от ръководните принципи в човешките взаимоотношения е „какво си направил за мен напоследък“, — но и това беше нещо, слаб антидот срещу потенциалната отрова на служебното му положение.