Вдигнах електрошоковия уред и го поднесох на два сантиметра от очите му, после натиснах спусъка. Между електродите запращяха сини електрически езици и се разнесе остра миризма на озон. Кроули се опита да отдръпне глава назад, обаче нямаше къде.
Освободих спусъка.
— Не забравяй, Кроули, моето уверение, че няма да ти причиня болка, вървеше с едно условие. Хайде да не го нарушаваме, става ли?
Всъщност наистина не исках да му причиня болка. Страхът е по-силен мотиватор от болката. Страхът е свързан с очакването, с въображението. Болката е истинска и може да й се съпротивляваш. Щом започне, човек вече не се бои от нея — тя е там, наистина я има. Добре, казва си той, гадно е, но мога да я изтърпя. И наистина успява. Затова, когато разпитваш някого, щом се наложи наистина да започнеш да му причиняваш болка, вече си изгубил голяма част от предимството си. Исках да избегна всичко това, ако може. Оставих уреда на пода.
— Важно е да не се крием зад евфемизми, мъгляви препратки и неопределени местоимения, нали така? — говорех му като че ли бе дете и просто обяснявах правилата, важащи в класната стая. — Важно е да ми кажеш точно кой и защо ме преследва. Ако се окаже, че си обикновена пионка в тази история, ще останеш жив и след разговора ни.
Сега му открехвах вратата на надеждата. За да мине през нея, само трябваше да предаде неколцина души около него.
Страх от болка, надежда за освобождение. Четирима от всеки пет следователи препоръчваха тази комбинация за…
— Добре — кимна Кроули. — Добре. Ще ми обещаеш ли, че ако ти разкажа всичко, което знам за случая, ще ме пуснеш?
Отричане на действителността. Смехотворна реакция. Някои хора обаче се нуждаят от това, за да преодолеят трудните моменти. Явно Кроули беше от тях.
— Да. Но не забравяй, вече са ми известни много неща. Иначе нямаше да съм тук. Затова ще разбера, ако пропуснеш нещо.
— Ясно — отново кимна той, виждайки, че вратата се отваря по-широко. — Няма да пропусна нищо.
Не отговорих. След малко Кроули дълбоко си пое дъх.
— Човекът, когото са те наели да… Научил е за теб. Така е започнало всичко.
— Кажи името му.
— Името му ли?
— Нали те предупредих да не говориш мъгляво? Да не проверяваш докъде можеш да разчиташ на търпението ми? Кажи му името, мамка ти.
Последва пауза. На Кроули като че ли му приз ля.
— Белгази — промълви накрая.
— Добре. Как е научил за мен Белгази?
— Пратили са някого в Макао да го убие. Поне той смята така. Французин, казвал се Нучи, наемник с много връзки в Средна Азия. Преди по-малко от седмица го открили мъртъв в Макао със строшен врат — по същото време, когато онзи човек… онзи Белгази се случил там. Белгази поиска да узнае какво се е случило. Дали знаем кой го е пратил, такива неща.
— И вие какво му отговорихте?
— Че не знаем нищо. Което се оказа вярно. Само че, когато се разрових, установих, че наистина сме пратили човек, просто не беше Нучи. Пратили сме теб.
— Но не сте пратили другия.
— Кой може да го твърди със сигурност? Цялата гадост явно е била организирана по външни канали, иначе изобщо нямаше да те наемат. Но се съмнявам, че дори идиотите, дето са те ангажирали, са били толкова глупави, та едновременно да наемат двама души, без да им съобщят.
Ставаше по-приказлив, а това ми харесваше. Исках да го накарам да продължава да подхранва нововъзникналата си бъбривост. Така щеше да свикне с динамиката, докато стигнехме до същността на въпроса, и тогава издаването на тайни нямаше да му се струва много по-различно от онова, което вече е казал и направил. Противно на обичайните представи, добрият разпит е много повече примамване, отколкото изтезание.
— Тогава кой смяташ, че е пратил Нучи? — поинтересувах се.
Той поклати глава.
— Никой не знае. Нучи работи за различни арабски държави и терористични групи, затова най-вероятното обяснение е, че е действал от името на някой от обичайните си клиенти. Може би човек, когото Белгази е измамил, или пък някой, който се е опитвал да овладее източниците или мрежите му. Всъщност е хубаво, че онзи тип е мъртъв. Ако си го извършил ти, би трябвало да те наградят с медал.
— Ала вместо медал, ти си предупредил Белгази, че вървя подире му.
Последва пауза, по време на която Кроули безмълвно преглъщаше факта, че знам и това. Когато е възможно, трябва да оставяш у обекта впечатлението, че вече ти е известно всичко, което ще ти каже. Така го е страх да скрие нещо и му помага да оправдае пълното разкриване: в края на краищата, той не споделя с теб нещо, което не знаеш.