Бутнах плъзгащата се врата до входа и включих пералнята. Сипах прах и се върнах при килера, откъдето взех гащетата и тениската на Кроули. Хвърлих ги в машината. После намерих няколко кърпи в банята и го измих с тях. Те също последваха бельото, заедно със съдържанието на пластмасовия кош за пране върху сушилнята. Дребна подробност, обаче не бива да оставяш неясноти като например: Защо мъртвецът е изпрал само едни боксерки, тениска и две кърпи? Защо не е пуснал и останалото си мръсно пране? Освен това се погрижих да закача шлифера, костюма, ризата и вратовръзката му в гардероба.
Смъкнах кожените си ръкавици и си сложих хирургическите. Взех овлажняващия гел и отидох в банята, където изстисках половината съдържание на тубата в мивката и го отмих с гореща вода. После се върнах при килера, където овалях тубата в ръцете на Кроули, за да я покрия с неговите пръстови отпечатъци.
Оставих тубата на пода и завързах въжето за пране като клуп. Нахлузих му го на шията и прехвърлих другия край през дървения лост, близо до ъгловата скоба, където беше най-издръжлив. После дръпнах въжето и изправих Кроули на колене. Тялото му се наклони няколко градуса напред, ала въжето го спря. Завързах края за лоста, отрязах излишната част, като оставих да виси само около метър, и се отдръпнах назад.
Ограниченият приток на кислород в мозъка, наречен церебрална аноксия, усилва усещанията и някои хора го прилагат при мастурбиране. Тази практика е известна като автоеротична асфиксия и обикновено остава в тайна, докато любителят на силни усещания неволно умре при приложението й. От статистическа гледна точка, екстремните спортове изглеждат безопасни в сравнение с нея: от петстотин до хиляда смъртни случаи всяка година само в Съединените щати.
Втренчих се в Кроули за миг. Нека са хиляда и един.
Изстисках малко овлажняващ гел върху дясната му длан и гениталиите му, после отстъпих назад и огледах сцената. Да, изглеждаше както трябва. Личният живот на един бюрократ от държавния департамент. Самото олицетворение на костюмираната вашингтонска сериозност денем, периодични игрички с автоеротична асфиксия нощем. Наистина, човек просто не знае какво става зад затворените врати. Особено зад затворените врати на килерите.
Загриза ме внезапно съмнение: Дали си служеше с дясната ръка? Или с лявата?
Хмм, трябваше по-рано да се сетя да проверя. Небрежност. По дяволите, голяма работа. Може насаме да си служеше и с двете. Кой можеше да е сигурен? Главното беше, че от Управлението нямаше да искат да се разчуе. Щяха да се справят с проблема бързо, тихо и чисто. Щяха да го обявят за емболия, слаба сърдечна стена, нещо от тоя род, и в желанието си да убедят всички, щяха да го повтарят, докато наистина си повярват. Дори да изпитат известни подозрения, нямаше да направят нищо, което да доведе до изтичане на информация. Всичко това щеше да означава по-малко напрежение за мен.
Смъкнах хирургическите ръкавици, хвърлих ги, обърнати наопаки, в куфарчето, и пак си сложих кожените. Облякох си палтото. Навих найлона, събрах останалия си багаж и го напъхах в куфарчето, което пренесох в дневната. Огледах се наоколо.
Започни отзад напред, първо с банята. Два пъти проверих всичко, после и трети път. Нищо не изглеждаше необичайно. Нямаше издайнически следи. Пералнята плакнеше. Дрехите на Кроули скоро щяха да бъдат чисти.
Последна проверка на килера. Всичко бе наред, включително Кроули. Той беше наклонен напред и въжето не му позволяваше да се просне по очи. Юмруците му бяха отпуснати от двете страни на килима. Е, има и по-лоши начини да умреш, помислих си. И бях виждал доста от тях.
Обикновено работя при значителни ограничения във времето и нямам възможност за тройни проверки, нито пък за разсъждения, след като си свърша работата. Този път обаче явно не бе така.
Наблюдавах безжизненото му тяло, като си мислех за цялата смърт, която бях виждал, за смъртта, която бях причинил, започвайки от бедния виетнамски партизанин край онази река преди толкова много години. Зачудих се какво ли щеше да прави нещастникът днес, ако пътищата ни не се бяха пресекли.
Сигурно и без това щеше да е мъртъв, помислих си. Злополука, болест. Или е щял да го убие някой друг.
Да, може би. А може би щеше да е жив и днес, да се е оженил за красиво виетнамско момиче, партизанка като него, и да имат три-четири деца, които да почитат родителите си за жертвите, направени през войната. Първото му внуче би могло да е родено наскоро. Навярно би плакал от радост, притискайки детето на своето дете към мършавата си гръд, мислейки си колко е странен животът, колко е ценен.