Може би.
Въздъхнах, вторачен в странно наклоненото напред тяло на Кроули. Изглеждаше отпуснат, някак си спокоен, както често става с труповете.
Повечето хора в развитите страни изживяват живота си, без никога да видят труп, а дори да им се случи, той е в отворен ковчег и се вижда само спокойната, гримирана фасада — плод на занаята на погребалния агент. Преди да умрат мама и татко, за тях се грижат непознати в старчески дом през два града от теб. Децата няма нужда да ходят, за да стоят до смъртния им одър. Няма нужда да ходят и след това. Само им се обаждат късно през нощта от управата на дома, за която такива телефонни разговори са също толкова обичайни, колкото е ежеседмичното изнасяне на чувалите с боклук за собственика на къща в предградието. От траурния дом взимат тялото. От гробището го погребват. Ако не е професионалист, човек може цял живот да не види мъртвец.
Хората не знаят. Не са виждали как увисва челюстта, как кожата моментално става восъчножълта, как лесно се затварят клепачите, когато ги натиснеш. Не познават ужасната миризма на кръв и вътрешности и как, дори да отмиеш вонята от кожата си, нищо не е в състояние да я изтрие от спомена ти. Не знаят още стотици неща. Със същия успех можеш да ги попиташ как се разфасоват животните, превърнали се в месото на тяхната маса. А и те не искат да виждат такива неща. И всичко е уредено така, че да не им се налага.
Понякога мога да залича разликата, която ме откроява в резултат на този ми опит, да забравя как той ме отделя от хората, необременени с неговата тежест. Обикновено обаче не мога. Мидори го усети още отначало, струва ми се, въпреки че едва по-късно проумя същността му.
Да, понякога мога да забравя, ала не задълго. Обикновено гледам на невинните наоколо с презрение. Или с негодувание. Или със завист, когато съм честен със себе си. И винаги с отчуждение. Винаги от разстояние, което няма нищо общо с пространствения смисъл на думата.
Отидох до вратата и надникнах през шпионката. Навън нямаше никого.
Излязох и заключих след себе си. Тръгнах си през главния вход, просто поредният тукашен жител, който излиза вечерта. На бюрото седеше непознат. Но дори да беше студентката, нямаше да ме познае. Дегизировката, която бях носил по-рано, вече я нямаше, разбира се. Нещо повече, сега бях друг човек. Тогава бях плах емигрант с евтино, не по мярка яке, външен посетител. Сега крачех като собственик на апартамент, местен жител с хубаво палто, на път към чуждестранен автомобил и с него към важни задачи в службата, отговорен поет, който несъмнено от време на време налага работа до късно вечер.
Напуснах сградата и прекосих улицата. Изух галошите, прибрах ги в куфарчето и се качих в колата. След няколко километра стигнах до друг търговски център и в тоалетната се преоблякох в дрехите, с които бях пътувал: сив камгарен панталон и лек масленозелен пуловер от мериносова вълна. После пак си сложих палтото, което приятно ме стопли.
През следващия час обикалях из предградията на Вирджиния, спирах на бензиностанции, магазини за домакински потреби и заведения за бързо хранене, където се избавях от една или друга останка от срещата ми с Кроули, докато накрая куфарчето се изпразни и също бе изхвърлено в контейнер край един ресторант от веригата „Рой Роджърс“. Затрупах го с други боклуци, малка лавина от опаковки от бърза храна, която се посипа отгоре и го зарови.
Върнах се при колата. Голите дървета по пътя приличаха на скелети на фона на нощното небе. Спрях и дълго се взирах в небето, в онова, което можеше да се крие зад него.
О, оскърбих ли те? — помислих си. Добре тогава, давай. Ето ме.
Не се случи нищо.
Изтече минута. Започвах да треперя.
Изведнъж се почувствах изтощен. И гладен. Трябваше да отида някъде да хапна и да си намеря хотел.
Качих се в колата и отново потеглих. Чувствах се сам и много далеч от дома.
Където и да се намираше той.
Трета част
10.
Самолетният ми билет от Осака за Вашингтон беше двупосочен. Еднопосочните привличат излишно внимание, особено след единайсети септември. На идване не бях сигурен, че ще се възползвам от възможността за обратен полет, обаче сега определено имах основание и на сутринта след дружеската среща с Кроули хванах самолет от „Дълес“.