Проспах цялото пътуване над Тихия океан, чак до съобщенията преди кацането — стюардесите любезно уважиха желанието ми да не ме будят дори за шампанското и хайвера. Ах, тази първа класа!
Взех експреса от международното летище „Кансай“ до гара Нанкай в Намба, в южната част на Осака. Имах билет за място до прозореца и през трийсетминутното пътуване от летището до гарата зяпах през отразяващото лицето ми стъкло. Късче слънце пробиваше облаците в единия край на хоризонта и блестеше като червеникавокафяв прожектор през иначе сивата и еднородна твърд и в изтляващите мигове на деня наблюдавах гледките навън, гледки, които прелитаха пред очите ми като несвързани и безмълвни кадри от ням филм. Оризище в далечината, на което се трудеше самотна жена, сякаш изгубена в мократа шир. Мъж, уморено въртящ педалите на велосипед, с развяващ се тъмен костюм, който сякаш не искаше нищо повече, освен да престане безсмисленото движение напред и да се отпусне в тежката прегръдка на земното привличане. Дете с жълта раничка, спряло пред спуснатата бариера на железопътния прелез, навярно на път за юку, подготвително училище, където през следващите десетина години щяха да му тъпчат главата с факти, докато дойде време да ги излее на приемните изпити в колежа, наблюдаващо преминаващия влак със странен стоицизъм, като че ли съзнаваше какво му готви бъдещето и вече се бе примирило с неговото бреме.
Обадих се на Канезаки от платен телефон в Намба. Казах му, че искам да се срещнем довечера, че ще намери подробностите в чатрума. Качих нужната информация в едно интернет кафе. Влакът стрела за Нозоми щеше да му отнеме около два и половина часа и очаквах да тръгне скоро след като получи съобщението ми.
Проверих чатрума с Дилайла и с известна изненада открих съобщение от нея: „Обади ми се“. Имаше телефонен номер.
Позвъних й. Можеха да ме проследят до Осака, обаче нямаше да остана в града, за да се възползват от тази информация.
— Ало — чух я да произнася на френски.
— Здрасти — отговорих.
— Здрасти. Благодаря, че се обаждаш.
— Няма защо.
— Исках да ти кажа, че почти съм готова. И да те помоля да потърпиш още съвсем мъничко.
Много хитро. Вероятно се безпокоеше, че ако не се свърже с мен, може да се ядосам. И може да реша, че ми върти номера, и пак да тръгна по дирите на Белгази. Пък и по-добре да чуе гласа ми и аз да чуя нейния вместо сухите текстови съобщения, оставени да се носят в киберпространството.
— Още колко?
— Ден. Може би два. Ще си струва, ще видиш.
За миг отново се сетих за случилото се в асансьора в „Мандарин Ориентал“ в Макао. След станалото впоследствие и онова, което бях научил, инстинктът ми подсказваше, че тя не е участвала в опита да ме убият, че наистина е искала да ме предупреди, както твърдеше. Не можех да разбера обаче защо. От нейна гледна точка това предупреждение щеше да даде отрицателен резултат.
Не можех да понасям такива неясноти. Не виждах логиката. Но реших да помисля за това някой друг път.
— Добре — отговорих.
— Благодаря ти.
— Мога ли да се свързвам с теб на този номер?
— Не. Не и след този разговор.
Помълчах, после казах:
— Добре тогава. Успех.
— И на теб — тя затвори.
След близо четири часа с Канезаки седяхме в „Ашока“, ресторант от индийска верига в подземния търговски център в Умеда, който бях харесал по време на престоя си в Осака. Преди това бях приложил обичайните си процедури за безопасност и не се бях сблъскал с проблеми.
— Ти беше прав — казах му, докато похапвахме тандур мургх, кеема наан и панджаби ласи7. — Информацията е изтекла от вас. Кроули.
— Откъде знаеш?
Въпросът беше директен и не забелязах признаци за подозрителност зад него. Явно още не бе научил за неотдавнашната кончина на Кроули. Когато узнаеше, щеше сам да си направи заключенията. Не виждах полза да го чува от мен.
— Вашият близкоизточен отдел поддържа връзки с Белгази — осведомих го. — Белгази ги снабдява със сведения за чужди сделки, особено в търговията с ОМУ, а в замяна те го закрилят по различни начини, включително като контролират прехвърлянето на пратки през Хонконг.
— Как успя да го научиш, по дяволите?
Свих рамене.
— Искаш да кажеш, че не знаеш ли?
— Открих някои неща след последния ни разговор — вперил очи в мен, отвърна Канезаки. — Обаче аз имам достъп до вътрешна информация, а ти — не. И тъкмо затова те питам.
Усмихнах се.
— Не е важно откъде съм научил. Да речем, че си имам свои източници и методи. Важното е не откъде, а какво и кой.