— Няма значение. Тогава защо се опита да очистиш другите?
— Известно ти е защо. Знаят прекалено много. За моето участие. За всичко.
— И аз знам.
— Нали ти казах, ти си единственият човек, на когото имам доверие.
— Дори да ти вярвах, което не е така, в очите на другите сега ти си също толкова мотивиран да ги убиеш, колкото и по-рано. Може би дори повече.
— Възможно е още да съм мотивиран. Но вече не разполагам с нужните средства. Набий си го в главата — сега съм цивилен. Диамантите са у вас, можете да отидете където поискате. И както казах, после винаги ще можете да ме намерите. Ще можете да намерите и дъщеря ми, ако направя нещо срещу вас. Не виждам как бих могъл да ви попреча.
Тревън се замисли. Всички се бяха съгласили, че ако има възможност, както се очакваше, трябва да убие Хорт. Може би после щяха да открият, че „диамантите“, които му е дал, са фалшиви, също като онези, които беше пробутал на Ларисън. Може би службите за национална сигурност пак щяха да ги гонят до дупка. Но ако рискът за живота на родната му дъщеря не можеше да го принуди да отстъпи, най-вероятно нищо нямаше да е в състояние. Така поне щяха да получат удовлетворението да знаят, че е умрял преди тях.
Само че много от твърденията на Хорт звучаха логично, ако цялата история изобщо имаше нещо общо с логиката. Изглеждаше, че ситуацията не е такава, каквато бяха предполагали те. Жив, Хорт можеше да им е по-полезен, отколкото мъртъв. Можеше да предотврати преврата и да „оправи нещата“, както се изразяваше. Без него шибаният план, който беше задействал, сигурно щеше да заживее свой живот, ако вече не се бе стигнало дотам.
А и не биваше да забравя за училището. Как щеше да се чувства, ако знае за нещо такова и допусне да се случи? В хода на работата си беше вършил много тъмни неща, много съмнителни дела. Някои от тях нощем не му даваха да заспи. Някои го караха да си задава въпроси за наказанието, разплатата и дори за ада. Но честно можеше да каже, че всичко, каквото е вършил, е било необходимо, за да защити безопасността на американците. Понякога му се струваше, че единствено тази мисъл спасява разума му пред лицето на онова, което понякога изискваха задачите. И как трябваше да постъпи сега? Как щеше да намери покой, ако някой вдигнеше във въздуха училище — училище, за бога! — а той би могъл да го предотврати, ала не го бе направил? В сравнение с това възможността някой да го изнудва с някакъв си глупав запис изведнъж му се стори маловажна.
Не беше сигурен. Нямаше много по-голяма вяра в собствените си мотиви, отколкото в тези на Хорт. И не знаеше какво ще кажат другите. Бяха сключили договор, а това не бяха хора, договорите с които се разтрогват в съда.
— Да си допуша ли пурата? — попита Хорт. — Последна ли ще ми е?
Тревън се надяваше, че не се оставя да го изиграят. Ако го изиграеха, щеше да е абсолютен неудачник. Щеше да си заслужи участта, каквато и да е тя.
— Разкажи ми за онова проклето училище — рече той.
25.
Докато чакахме Тревън, в мотелската стая беше надвиснало напрежение. Докс донесе пица, нахранихме се, после, за да убием времето, гледахме новините, които се свеждаха до интервюта с така наречени „експерти по тероризъм“, раздуващи фантазиите си за последната екзистенциална заплаха и как щяло да е най-добре да се борим с нея, наред с фризирани коментатори, маниакално разискващи семиотиката на зашеметяващото напускане на Хортън от Розовата градина по-рано същия ден.
С напредването на вечерта Ларисън изпадаше във все по-остра параноя и се самоубеждаваше, че Хортън е довел хора, които са отвлекли Тревън и с изтезания са измъкнали от него информацията за нашето местонахождение. Беше насочил глока си към Кей и се кълнеше, че ако някой разбие вратата, тя първа ще умре. На което Докс с нетипична заплашителност отговори:
— Свали пистолета. Плашиш я.
— Тя трябва да се страхува — заяви Ларисън.
— Е, тогава браво, успя. Сега, както казах, свали пистолета и стига си приказвал такива неща. Излишно е.
Ларисън го погледна.
— Не ми нареждай какво да правя.
Докс извади своя уилсън.
— Синко, тоя път няма да ти се правя на Кливън Литъл. Ако се ебаваш с мене, сам ще трябва да се оправяш.
— Млъквайте и двамата, мама му стара — прекъснах ги и нарочно влязох в ролята на главния. Ако се получеше и те ме приемеха за старши, това щеше да им даде основание да ме послушат и да се измъкнат с чест. Ако пък не, нещата щяха да станат много по-лоши.