— Ти се оказа прав за училищата.
Всички мълчаливо го изслушахме. Когато свърши, Ларисън каза:
— Не е възможно да му вярваш. Не виждаш ли какво прави?
Обърнах се към Тревън.
— Казал ти е къде и кога ще бъде извършен атентат срещу училище, така ли?
Той кимна.
— В Линкълн, щата Небраска. Точно в центъра на страната. След три дни, в първия учебен ден след лятната ваканция. Сутринта в салона щяло да има някакво събрание по случай откриването на учебната година. Оня Гилмор командвал група от четирима души. Хорт казва, че щели да се появят с картечни пистолети и просто да изтрепят всички. Нищо екстравагантно и изискващо сложна логистика, само чист ужас и смърт, специално за новините по телевизията.
— Аха — изсумтя Ларисън. — Поредният капан. И ние ще отидем точно където и когато ни каже Хорт. Този път ще прати снайперисти в коли навсякъде около училището. Ще ни локализира, ще ни очисти, после ще се прибере вкъщи и ще си отвори бира.
— Има още нещо — прибави Тревън. — Ще ударят сградата с ракета „Хелфайър“, изстреляна от безпилотен самолет, докато атентаторите са вътре.
— Какъв е смисълът? — попита Докс. — Да убият атентаторите ли?
— Да — кимна Тревън. — Точно както Хорт се опитваше да убие нас, след като очистихме Шорок и Финч. И да увеличат мащабите на опустошенията. Но не виждате ли? Ако се опитаме да го предотвратим, няма всички да сме на едно и също място по едно и също време. Някои от нас ще трябва да ликвидират атентаторите. Други ще трябва да обезвредят безпилотния самолет или да открият наземния екип, който го управлява.
— Значи Хорт ще ни локализира на две места, вместо само на едно — заключи Ларисън. — Все същите глупости и ти му се връзваш. Пак.
— Ами ако грешиш? — обърна се към него Докс. — Ами ако Хортън казва истината? Ще бъдат избити цял куп деца и в това ще сме замесени ние.
Ларисън повдигна вежди.
— Защо да сме замесени?
— Ние очистихме Шорок и Финч — поясни Докс. — Помогнахме да се случи всичко това.
— Изобщо не сме виновни — заяви Ларисън. — Смятахме, че го предотвратяваме, спомняте ли си?
— На теб изобщо не ти пукаше дали го предотвратяваме, започваме, или го ебем в гъза — сопна му се Докс. — Искаше само проклетите си диаманти.
За миг лицето на Ларисън се изкриви. „Какво искаш да кажеш с това?“ — разчетох изражението му аз. Усетих, че се мъчи да не поглежда Тревън, който съвсем лекичко поклати глава, сякаш отвръщаше: „Аз не съм им казал“.
В главата ми изкънтяха думите на Хортън:
„Ларисън е… човек, който има прекалено много за криене. Проблемен човек.“
Не бях сигурен как съм разбрал. Беше подсъзнателно, не можех да го обясня. Обаче знаех. Че Ларисън е гей. И Тревън знаеше, а Ларисън знаеше, че Тревън знае тайната му.
Всичко това ми мина през ума само за миг. Съмнявах се, че Докс е обърнал внимание, и предполагах, че Тревън и Ларисън са сигурни, че нито моят партньор, нито аз сме забелязали нещо. Не знаех дори точно какво означава това. Оттук ли идваше напрежението на Ларисън? И защо изобщо на нас с Докс трябваше да ни пука?
Ала на Ларисън му пукаше. Това беше ясно. Държеше го в тайна и искаше да си остане така.
— Няма значение какво съм искал — напълно възвърна самообладанието си той. — Важното е, че каквото и да замислят тия хора за училището или където и да е другаде, това няма нищо общо с нас. Даже да се абстрахираме от факта, че пак ни гласят капан, бас държа. Но дори да останем живи, нима искате да направим нещо, което ще помогне за връщането на Хорт на власт? Имаме късмет, че в момента зъбите му са извадени. Да не искате пак да тръгне срещу нас? Защото той ще го направи. Мотивите му не са се променили, само възможностите.
— Правете каквото искате — каза Тревън. — Аз вече съм решил за себе си. Няма да стоя със скръстени ръце и да го допусна. През живота си съм вършил много гадни неща, обаче няма да направя това.
— Чудесно — усмихна се криво Ларисън. — Утре ще дадем да проверят диамантите. Ако са истински, ще си ги поделим поравно и всеки си хваща пътя.
Никой не оспори логиката му, но въпреки това позицията му не ми хареса. Какво щеше да направи, ако заподозре, че знаем тайната му? Щеше ли да ни заплашва нещо? Ала Тревън знаеше и Ларисън като че ли се примиряваше с това. А диамантите? Наистина ли щеше да се откаже от три четвърти от тях, въпреки че първоначално му бяха принадлежали всичките? Докс ме погледна.