— И аз няма да стоя със скръстени ръце и да го допусна. Дори диамантите да се окажат истински, как ще се наслаждаваме на парите, ако ги получим на цената на живота на цял куп дечурлига?
— Какво общо има едното с другото, по дяволите? — избухна Ларисън.
Моят партньор не му обърна внимание.
— Можеш ли да се свържеш със своя азиатски приятел и да видиш дали е в състояние да направи нещо? Или сам да го спре, или да ни помогне с малко информация и необходимото оборудване.
Кимнах. Но вътрешната ми борба продължаваше. Чудех се дали Ларисън е единственият от нас четиримата, който няма съвест. Или е единственият, който има мозък.
Спомних си онази среща на закуска с Хортън и неговото убеждение, че човек непременно ще срещне своя създател. Тогава той не говореше за извършеното от него. А за онова, което възнамерява да извърши. Какъв идиот съм бил да не забележа разликата!
— Ще видя какво може да направи — обещах аз. — Утре двамата с Ларисън ще занесем образци от диамантите на бижутер. Ако се окажат истински, всички отново ще бъдем свободни агенти.
Нямаше възражения срещу разделението на труда. Всички разбираха, че никой няма да бъде оставен сам с диамантите, нито някой щеше да е единствената връзка с експертизата на бижутера.
Положението ставаше адски напрегнато. Участието в този екип ми напомняше старата максима за войната: лесно се влиза, трудно се излиза.
— Може би не си се сетил за едно нещо — казах на Ларисън.
Той ме погледна.
— Какво?
— Моят човек ми обеща да ни помогне, ако му дадем доказателство. Да ни махне от президентския списък или където там са ни вкарали.
Ларисън отвратено поклати глава.
— Нали не смяташ за съвпадение това, че според думите на самия Хорт, и той искал същото? Доказателство, че тия атентати са под фалшив флаг?
— Не те разбирам.
— Хорт притежава невероятна способност така да ти представи каквото иска, че да звучи точно като онова, каквото искаш ти.
— Но ние така или иначе трябва да имаме доказателство.
— Тогава си го търси. Казах ти, аз съм дотук.
Повече нямаше за какво да говорим. Отново почивахме на смени, ала аз почти не спах. Поставях се на мястото на Ларисън, виждах ни по начина, по който предполагах, че ни вижда той. И получената картина не ме оставяше да заспя.
26.
Рано на другата сутрин с Ларисън излязохме с нашия дял от диамантите, за да ги занесем за проверка.
Чувствах се малко неловко да се мотая с чантичка, която, ако диамантите бяха истински, съдържаше нещо от порядъка на двайсет и пет милиона долара, но в момента и за двамата беше най-сигурно всеки да отговаря за своята част. Ларисън определено нямаше да откъсне очи от своята — веднъж вече го бяха прекарали и той нямаше намерение отново да го допусне.
Избрахме дълъг маршрут за засичане на наблюдение и накрая стигнахме до „Бевърли Уилшър“, където невероятно отдавна бяхме закусвали с Хортън. Предишната вечер бях качил на секретния уебсайт подробна информация за разговора на Тревън с полковника. Сега позвъних на Канезаки от един обществен телефон във фоайето.
— Откри ли нещо? — попитах го, когато вдигна.
— Да. Информацията на Хортън се потвърждава.
— Как?
— От две неща. Първо, по време на едно от лобистките си назначения извън властта Гилмор е оглавявал компания, финансирана от Агенцията за изследователски проекти в областта на отбраната. „Нови въздушни възможности“. Или съкратено НВВ.
— Ясно.
— Това, което ти казвам, е строго секретно…
— Я стига.
— Извинявай. Явно ми е навик. Както и да е, НВВ е създала прототипен безпилотен самолет. Наричат го „Пепелянката“.
— Страшничко име.
— Е, трябвало е да измислят нещо, което да не отстъпва на „Хищникът“ и „Жътварят“. Така или иначе, това е изключително добра машина. Отделните й части се сглобяват за половин час. Малка е — със сгънати крила ще се побере в камион като онзи, който ви дадох. Вертикално излитане и кацане, стелт конфигурация, максимална продължителност на полета двайсет и четири часа, може да носи и изстрелва две ракети „Хелфайър“.
— Мамка му!
— Има и по-лошо. Наземната система за управление е силно опростена и мобилна. Наричат я „Окото на Пепелянката“.
— Защо ли не се изненадвам!