— Да, и аз имам такова чувство.
— Пък и ако си затънал толкова, че да вдигнеш във въздуха училище или няколко училища, колко външни хора можеш да използваш? — прибави Канезаки. — На колко души можеш да разчиташ, че няма да се уплашат в последния момент? Да, смятам, че ще е Гилмор. И ако е той, би трябвало да успеем да проследим джиесема му чак до Небраска.
Замислих се за малко. От една страна, не исках да го правя. Беше прекалено опасно, имаше прекалено много възможности за капани, имаше прекалено много неизвестни и прекалено много скрити цели.
Но от друга страна…
Онази първа сутрин не бях излъгал Хортън: бях отнел живота на толкова много хора, че не си спомнях всички. Като по-млад бях в състояние да пропъждам мислите за всички майки, бащи, съпруги, братя, сестри, деца. Не обръщах внимание на онези елементи в досието на обекта, които можеха да ми причинят дискомфорт. Успокоявах се, че щом има врагове, обектът трябва да е от бранша. Подсъзнателно си повтарях, че ако не го направя аз, ще е някой друг. Обосновката ми играеше ролята на наркотик. И както става с всички наркотици, с времето свикнах с него. Нуждаех се от все повече, за да постигам все по-малко. Накрая никаква доза не можеше да ми даде комфорта, за който копнеех.
И сега, когато има прекалено много вчерашни и все по-малко утрешни дни, все повече ме измъчва мисълта, която някога толкова изкусно избягвах. Мисълта, че след кратките си срещи с всеки непознат, когото съм приел да ликвидирам, съм оставял само сълзи и травми, преплетени съдби, съсипани и уродливи. Мисълта, че никога няма да мога да се разплатя за болката, която съм донесъл на тоя свят. Мисълта, че светът е щял да е мъничко по-добър, ако изобщо не бях се раждал.
Не можех да възкреся хората, чийто живот бях отнел, нито да поправя злото, което бях причинил. Тази страна на баланса щеше да си остане неизменна. Единствената възможност навярно беше да я компенсирам. Да направя нещо, за да спася живота на повече хора, отколкото съм убил, да предотвратя повече болка, отколкото съм нанесъл.
Не беше много. Ала на какво друго можех да се надявам?
— Ще ни трябват някои неща — казах. Изпитвах отвратителното чувство, че ме манипулират, че ме правят на глупак.
— Разбира се.
— И частен самолет до Линкълн. Дори да имахме време да пътуваме с кола, вече сме прекалено нервни. Сигурно ще се избием един друг още преди да сме стигнали.
— Ще го уредя.
— Трябва да поговоря с другите. Ще ти позвъня по-късно.
Затворих и си погледнах часовника. Почти десет. Скоро отваряха магазините.
— Хайде — подканих Ларисън. — Ще ти обясня по пътя.
Отидохме в „Хари Уинстън“ на Родео Драйв, магазина, за който се бяхме уговорили, след като сутринта направихме проверка в интернет. Искахме да е с добра репутация и решихме, че по-добър няма да намерим. И двамата не бяхме особено щастливи от факта, че се налага да оставим желязото си в мотела, обаче не можехме и да влезем въоръжени в бижутерия. Опасното излъчване на Ларисън си беше достатъчно сериозен проблем. Ако и някой охранител видеше издутините под поясите или на глезените ни, щеше да ни се наложи да обясняваме прекалено много.
По пътя му изложих информацията от Канезаки. Нямаше изненади — той не желаеше да участва. Искаше ми се да повдигна оня въпрос от предишната вечер, когато Докс невинно, сигурен бях в това, беше подхвърлил намек за педерастия. Само че не знаех как да го направя. „Не се безпокой, изобщо не ми пука?“ Или: „Не се безпокой, няма да кажа на никого?“ А ако грешах? Пък и каква полза щеше да има? Но ме тревожеше мисълта, че Ларисън има тайна и може би подозира, че с Докс сме я разкрили. Този човек спокойно можеше да убие, за да запази личните си дела само за себе си.
Когато стигнахме до магазина, тъкмо минаваше десет. Обслужи ни бижутер на име Уолт Лафибиър. Той ни настани пред стъклена маса в ъгъла на магазина и седна срещу нас. На масата имаше микроскоп и други инструменти. Аз извадих плик, в който бяхме поставили двайсет камъка с различна големина, и внимателно го изсипах върху масата. Лафибиър вдигна един от по-големите и го докосна с нещо, което приличаше на електроиндуктивен дефектоскоп.
— Какво е това? — полюбопитствах.