Само че някак не му се искаше да убива никого от тях. Дори Тревън, който беше толкова тъп, че бе пуснал Хорт да си отиде жив и здрав, когато толкова лесно можеше да остави трупа му проснат по очи в някой далечен каньон из Холивудските хълмове.
Те бяха кадърни. Надеждни. И работеха добре в екип. Да, Тревън беше досадно добросъвестен, Докс преиграваше, а Рейн прекалено му напомняше за самия него, за да му има пълно доверие. Но… мамка му, всеки път щом се замислеше над сценарий за тяхното ликвидиране, установяваше, че за разлика от обичайния си безпристрастен анализ на възможностите, разстоянията и шансовете, изпитва нещо тежко, неприятно и злокобно. Като че ли някаква част от ума му си представяше какво ще е да живее с мисълта и картините, които щяха да го преследват после, и го молеше, предупреждаваше го да не поема това бреме. Цената, както се изразяваше Рейн. И без това вече носеше прекалено много в себе си.
Опитваше се да сподави тези противни мисли, ала не можеше. Напомняше си, че няма избор, че това просто е въпрос на оперативна сигурност. Не оставаше убеден. Казваше си, че и те сигурно смятат да направят същото с него. Не го вярваше. Аргументираше се, че е по-добре да допусне грешка в една посока и да остане жив, отколкото да направи друга в противоположна посока и да умре. Думите му звучаха кухо.
Най-лошо беше, когато Рейн го дръпна настрани и се опита да поговори с него. Какво му каза? „Опитвам се да ти бъда приятел.“ И най-неприятното: Ларисън му вярваше.
Но и за малко не се изпусна, когато онзи шут Докс каза онова нещо за ебането в гъза. Колко пъти се беше случвало същото в казармата, преди толкова години? И всеки път някаква част от ума на Ларисън се паникьосваше, че са го разкрили, че някой знае или подозира и го дразни. Но не, просто хората така си приказваха. И той се научи да сподавя рефлекса. Тогава защо предишната вечер почти се изпусна? Струваше му се, че Рейн е забелязал трепването му, но не беше сигурен. Азиатското му лице не издаваше почти нищо.
А ако е забелязал? Първо Тревън, после Хорт, сега Рейн и Докс… броят на хората, които знаеха какъв е, растеше. Положението излизаше от контрол и ако сега не го спреше, окончателно щеше да изгуби тази възможност.
На някакво равнище разбираше, че не би трябвало да има значение. Отношението се променяше, включително в армията… но мисълта, че хората знаят, че гледат на него различно, че се отнасят към него различно… не можеше да я понесе. Все едно да разкрие някаква ужасна, поставяща го в зависимост слабост.
И това не беше всичко. Оставаха хората, които знаеха, че е жив и активен, а не вероятно мъртъв и съответно забравен. И техният брой растеше. Имаше вероятност Хорт да е съобщил и на други, освен Тревън, Докс и Рейн, и ако беше така, духът вече бе пуснат от бутилката. Но Ларисън предполагаше, че полковникът не го е направил. Хорт обичаше да си крие картите. А ако беше казал на други, тогава какво? Тогава злото бе сторено. И все пак трябваше да спре всичко сега, докато спирането все още продължаваше да е възможно, поне на теория.
Той погледна през прозореца летящия покрай тях градски пейзаж и се почувства повече отвсякога в живота си хванат в капан. Какво му ставаше, по дяволите? Умът му казваше едно, инстинктът обаче не искаше да се съгласи с него.
Не знаеше какво да прави. Не искаше да умре. Не искаше да го изобличат като гей. Ала толкова много искаше отново да може да спи, да си ляга, без да се ужасява какво ще види, когато затвори очи и остане сам и беззащитен със сънищата си.
Страхуваше се от слабостта си. Страхуваше се и че неспособността да направи тактически логичния ход е най-голямата слабост.
Номерът беше изобщо да не мисли за това. Да се върне в мотела, да вземе глока, да изчака момента, да види възможността и да я използва. Да, така. Без да разсъждава. Само разпознаване на схемата и рефлекс. И готово.
И не само Тревън, Рейн и Докс. Кей също. Да не оставя никого, който знае нещо за него, който може да го свърже с каквото и да е или е способен да го проследи.