— Искаш ли да сменим мястото?
— Не, не казвай нищо за мястото на срещата по обикновен телефон. „Ърт“ става. Нали предплатихме стаята?
— Да.
— С каква кола тръгна Докс?
— С хондата, която откраднах аз.
— Значи камионът още е тук, нали?
Тревън кимна към нощното шкафче.
— Ключовете са ей там.
— Добре. На северозападния ъгъл на Линкълн и Пико има обществен телефон. Обади се на Докс, кажи му, че ще се срещнем както сте се уговорили, веднага щом можем.
— Къде ми е пистолетът? — попита Ларисън.
— В горното чекмедже на скрина — отвърна Тревън. — Твоят и неговият. — Той изчака малко, но Ларисън не понечи да си вземе оръжието. Това беше добре. Иначе Тревън щеше да го застреля на място. Зачуди се дали другият мъж го съзнава.
— Ще минем с камиона след петнайсетина минути — каза Рейн. Той явно разбираше точно какво става и Тревън се запита какво е намислил. Да поговори с Ларисън ли? Да го убие? Не можеше да разчете Рейн, както не можеше да разчете и самия Ларисън.
Надяваше се, че Рейн знае какво върши. Той кимна и излезе.
28.
На Ларисън му се искаше да отиде при скрина и да си вземе глока. Дори не беше сигурен какво ще прави с него, но се чувстваше толкова надигран и притиснат в ъгъла, че просто имаше нужда да държи оръжие в дланта си. Понякога изпитваше същото, когато се будеше от кошмар с треперещи ръце, разтуптяно сърце и потънало в пот тяло, и можеше да го успокои единствено усещането за пистолет в едната ръка и масивни предмети, тотеми на будния свят, под другата. Ала Рейн стоеше между него и скрина и Ларисън не знаеше как ще реагира той, ако понечи да тръгне напред. Щеше ли да се опита да го спре? Ларисън беше с трийсетина килограма отгоре, че и повече, но бе видял как Рейн очиства онези двама наемници в Токио, а те бяха още по-едри и от него. Така или иначе, дори да успееше да победи Рейн в ръкопашен бой, нямаше да има особена полза от оръжието, ако се добереше до него със счупена ръка или нещо още по-лошо. Реши, че е по-безопасно да пасува. Засега.
Рейн го наблюдаваше и Ларисън имаше чувството, че японецът знае точно какво си мисли.
— Е? — попита Рейн. — Какво ще правим?
— Какво имаш предвид? — отговори на въпроса с въпрос Ларисън, убеждавайки се, че се опитва да печели време.
— Какво ще кажеш, ако ти опиша един четиричленен екип, трима от членовете на който независимо един от друг са стигнали до едно и също заключение за четвъртия?
Ларисън не отговори.
— В случай че не съм ясен, въпросното заключение е, че ти щеше да се прибереш тук и да продупчиш билета на момичето — прибави Рейн.
— И какво от това?
— Прави ли сме?
— Какво значение има?
— В известен смисъл, никакво. Защото, когато трима от четирима мислят за тебе най-лошото, има проблем, дори и тримата да грешат. И проблемът си ти.
Ларисън отново не отговори. Господи, само да имаше оръжие. Просто да го усеща в дланта си. За да задържи на разстояние цялата тази гадост.
Рейн го наблюдаваше.
— Искаш ли да знаеш какво не каза Тревън?
Ларисън продължи да мълчи. Скринът беше на два и половина метра. Всъщност Рейн можеше ли да го спре?
— Не каза другото нещо, което си мислехме всички. А именно, че ти нямаше да продупчиш билета само на Кей. Щеше да продупчиш билета на всеки от нас.
Ларисън изскърца със зъби. Никога не се беше чувствал толкова оголен. Те знаеха прекалено много за него. Бяха прозрели тайните му намерения. Някак си се бе провалил. Сега всички карти лежаха на масата. Всички.
— Сгрешили ли сме? — попита Рейн.
Ларисън го погледна.
— Стига си издевателствал. Ако искаш да приключиш, просто приключи.
— Ти какво мислиш, че се опитвам да направя?
— Опитваш се да издевателстваш над мен и това не ми харесва.
Рейн отиде при скрина.
Разсеян от вътрешния си смут, Ларисън реагира прекалено бавно. Той каза „Недей!“, но докато произнесе думата, Рейн вече беше изтеглил чекмеджето. Японецът се озърна назад към него, после бръкна и извади глока.
Ларисън го наблюдаваше като хипнотизиран. Обзе го странно спокойствие. Опита се да измисли какво да каже. Не му хрумна нищо. Последва миг на слабост в коленете, ала по-скоро от облекчение, отколкото от страх. Да, от облекчение.