Рейн провери пълнителя, хвана оръжието в ръка и погледна Ларисън с мрачно, решително изражение.
Ларисън се усмихна. Струваше му се важно да покаже на Рейн, че не се бои. Че дори в известен смисъл му помага.
Рейн му подхвърли пистолета. Ларисън толкова се смая, че за малко щеше да го изпусне. В последния момент протегна ръце и го хвана. За миг остана шокиран, вторачен в него.
— Колко жалко — каза Рейн. — Общо взето сме доста солиден екип. Преживяхме две засади и преследване от службите за национална сигурност, спечелихме сто милиона долара, нашият най-голям враг сам се неутрализира, както се изрази ти… и ще се откажем от всичко това просто защото не можем да не се избием помежду си. Струва ли ти се логично?
Ларисън запримигва. Рейн подиграваше ли се с него? По тежестта на глока можеше да прецени, че пълнителят е зареден. И все пак дръпна затвора, за да се увери. Изхвръкна патрон. Той го хвана във въздуха и го погледна. Стандартен деветмилиметров. Оръжието беше готово за бой.
— Какво правиш? — попита Ларисън. Стискаше пистолета в ръка, ала неочаквано осъзна, че всъщност изпитва ужас.
— Правя за теб това, което веднъж направи за мен Докс в Квай Чунг. Нали ти разправях във Виена?
— Каза ми, че ти спасил живота.
— Това беше очевидната част. Освен това ми доказа, че мога да имам доверие на някого. Мисля, че второто имаше по-траен ефект.
Ларисън искаше да отговори нещо, но не намери нужните думи.
— Какво според теб иска Хортън? — попита Рейн. — Смяташ ли, че иска да убиваш всеки, който може да знае тайните ти? Или да имаш достатъчно доверие на някого, за да го оставиш да ти пази тила?
Ларисън го погледна. Искаше му се да го попита какво има предвид под „тайни“. Но да попита, означаваше и да се разкрие. А и освен това на някакво дълбоко, необяснимо равнище усещаше, че Рейн… вече знае. По същия начин, по който долавяше, че не го е грижа.
— А другите? — чу се да казва. Господи, прозвуча толкова слабо. Толкова умолително.
— Докс очаква хората да се държат достойно — отвърна Рейн. — Ако го подведеш в това отношение, за него най-достойно е да те открие и застреля. Но обича да оправдава хората по липса на доказателства.
— Не мога да го разбера.
— Свиква се с него. Както и да е, мислиш ли, че Докс и Тревън се интересуват от друго, освен от това, дали си приятел или враг? Всеки от нас току-що получи повече пари, отколкото сме способни да изхарчим до края на дните си. Сега номерът е да останем живи, за да им се насладим. И имаме по-голям шанс да успеем, като си пазим тила един на друг, отколкото като се опитваме превантивно да се избием помежду си. Нали ми каза във Виена, че това ти се иска? Да има човек, който да ти пази тила? Е, как ще стане, ако инстинктивно убиваш хората, защото ужасно те е страх да им се довериш?
Ларисън тежко въздъхна. После още веднъж. Имаше чувството, че ще изскочи от кожата си, и си заповядваше да се вземе в ръце.
Рейн го погледна.
— Нещо против да извадя и своя пистолет от скрина?
Ларисън поклати глава. Преди минута щеше да убие Рейн, за да му попречи. А сега… нямаше значение.
Рейн извади уилсъна, провери пълнителя и го пъхна в колана си.
— Какъв е планът? — попита Ларисън, неспособен да пусне собствения си пистолет, макар че нямаше намерение да го използва.
— Е, може и да е егоистично, но съм почти сигурен, че тримата отиваме в Небраска, за да се опитаме да предотвратим едно клане — отвърна Рейн.
— Защо да е егоистично?
— Защото можеш да възразиш, че не го правим, за да спасим други хора. А за да можем да намерим покой в себе си.
Ларисън не отговори. Рейн нарочно повтаряше онова, което му беше казал във Виена. За кошмарите. Бе проявил слабост, като му го призна, и не знаеше защо го е сторил. Но… мисълта, че може да направи нещо, че има начин да се избави от онези ужасни сънища… искаше му се да повярва.
— Не го разбирах, когато се съгласих да участвам в тази операция — продължи Рейн. — Поне не го разбирах съзнателно. Ала трябва да взема всички гадости, които съм извършил, целия ужас, който съм причинил, и да направя нещо добро с тях. Да, Хортън използва тази идея, за да ме манипулира, и макар да установих, че съм сгрешил за истинската цел на операцията, може би все пак ще получа своя шанс. И не искам да го пропилея.
— Защо ми казваш всичко това?
— Защото, ако сега сбъркаме в избора си, едва ли ще можем да поправим грешката. Стигнал съм близо, съвсем близо до ръба на бездната. Не искам да падна вътре. А в момента се олюлявам.