— Е, имам телефонния ти номер. Кой знае?
— Ще ми се обадиш ли някой ден? Не веднага. Просто… след като това започне да ми се струва нереално.
Той продължи да се усмихва.
— За мен би било удоволствие. — И по начина, по който се изрази, дори не я лъжеше.
Последва я до гарата, както обеща. Когато се увери, че е в безопасност, той я изпревари. Кей се обърна, погледна го и му се стори, че момичето се насочва към колата, затова Докс стисна зъби, вдигна ръка за сбогом и навлезе сред потока от автомобили. Видя я в огледалото, застанала на тротоара, сама, вперила очи в него. Отдавна не беше изпитвал такава тъга.
30.
На другата сутрин четиримата стояхме на асфалта на сънливата аерогара в Санта Моника. Канезаки беше пристигнал с пътнически самолет на лосанджелиското международно летище, откъдето щеше да се прехвърли на чартърен самолет и да ни вземе оттук. Можехме да се срещнем в Лос Анджелис, но в момента големите летища бяха затегнали мерките за сигурност и не искахме да рискуваме — дори да бяхме готови да оставим пистолетите си, а ние не бяхме. Затова хвърлих другите на аерогарата в Санта Моника и закарах камиона на един недалечен паркинг на хамалската фирма с надеждата Канезаки да получи само глоба, че случайно го е върнал в отсрещния край на страната, вместо да се налага да плати целия камион.
Бяхме пренощували в друг евтин лосанджелиски мотел. Кей я нямаше и ние изпитвахме облекчение — дори Ларисън, струва ми се. Ларисън и Докс бяха разговаряли, само че далече от мен и не знаех какво са си казали. Накрая обаче моят партньор грабна очевидно смаяния Ларисън в мечешката си прегръдка. Ларисън изглеждаше също толкова изненадан и объркан, колкото бях и аз, когато ми се случи за пръв път. Искаше ми се да го успокоя, че ще свикне с времето — Докс би казал дори, че ще му стане приятно — но реших, че ще разбере и сам. Междувременно стигаше засега да осъзнае, че макар да няма по-страшен противник от Докс, няма и по-добър приятел.
Надявах се, че съм постъпил правилно, като дадох пистолета на Ларисън. Истината е, че не бях съвсем сигурен какви са били мотивите ми. Това беше или най-благородната, или най-глупавата постъпка в живота ми. Е, щяхме да видим дали е за добро или за лошо.
Сутринта бях проверил секретния уебсайт. Имаше едно-единствено съобщение от Хортън:
„Обади ми се. Това трябва да бъде предотвратено. И ти благодаря. Няма да го забравя.“
Последното навярно се отнасяше за освобождаването на Кей и може би по-конкретно за спасяването й от Ларисън. В огромното си облекчение, обзело го след няколкото нощи на най-ужасните страхове, които е изпитвал, той сигурно беше искрен. Ала се съмнявах, че благодарността му ще е дълготрайна. Реших да не му се обаждам. Ларисън имаше право. Хортън беше закоравял манипулатор и не исках да му дам още една възможност да ме баламоса.
На малкото летище нямаше много излитания и кацания и аз лесно познах самолета, за който ми каза да гледам Канезаки: странно издут корпус с две къси крила под носа и две големи, изнесени назад. „Пиаджо Р180 Аванти“. Долетя от северозапад, рулира, обърна и спря. Вратата се отвори и Канезаки изскочи навън. Видя ни и махна.
Всички се качихме. Поспрях да се ръкувам с Канезаки, а Докс, естествено, го задуши в прегръдката си. Том затвори вратата зад нас. Пет минути по-късно вече бяхме във въздуха и летяхме към Линкълн.
— По дяволите — изсумтя моят партньор, полегнал на една от меките кожени седалки. — Може би трябва да си взема един такъв.
И най-странното беше, че наистина можеше. Но едва ли говореше сериозно. Все още не бяхме почувствали парите като истински. Първо, прекалено ни пареше под краката. И второ, бяхме прекалено съсредоточени върху предотвратяването на този ужас, за който неволно бяхме допринесли.
— Бях прав за Гилмор — съобщи Канезаки. — В момента е в Линкълн.
— Твоят приятел следи ли джиесема му? — попитах.
Той кимна.
— Така че се налага да си разделим работата. Очакваме четирима стрелци на мястото и наземен екип, вероятно само от един човек, да управлява безпилотния самолет от някъде другаде. Вие трябва да решите как да се справите с тях.
— Отчасти зависи от играчките, които си ни донесъл — отбеляза Докс.
Канезаки се изправи и отиде в дъното на самолета, после се върна с две продълговати брезентови чанти, остави едната на пода и подаде другата на партньора ми.
Докс отвори ципа и се ухили, като че ли е дошла Коледа.