Замислих се за момент. Той имаше право, не виждах какво ще изгубим. Но Хортън ме беше излъгал и ни бе заложил капан. Не ми се приказваше с него. Даже нямах намерение да го оставя жив, след като всичко това приключи.
Държах се като глупак. Първо тактиката.
— Добре, дай телефона — въздъхнах аз.
Полковникът отговори бързо, може би очакваше да го потърся.
— Хортън.
— Искаше да ти се обадя.
— Слава богу! Вече се готвех да съобщя на линкълнската полиция за бомбена заплаха. Но това нямаше да предотврати атентата, само щеше да…
— Да го пренасочи, знам.
— Моля те, кажи ми, че си там. И че ще го предотвратиш.
— Предишния път, когато знаеше къде ще бъда, ми прати четирима убийци.
— Това беше най-голямата грешка в живота ми, несъмнено.
Стори ми се, че говори искрено. Не че имаше значение.
— Как ни откри там? — попитах, като си мислех за Тревън.
— С национални технически средства.
Може и да не ме лъжеше. Нямаше как да разбера. Дори не бях сигурен защо съм си направил труда да го попитам. Просто ме гризеше неразрешеният въпрос.
— Ако си в Линкълн, искам да помогна — продължи той. — С всичко, каквото мога.
— Тук сме — потвърдих. Чувствах се отвратително, че му доставям това удоволствие.
— Добре.
— И Гилмор е тук.
— Да, знам.
— Трябва да науча къде е. Джиесемът му е изключен. Можеш ли да го откриеш?
Последва кратко мълчание.
— Ще се обадя на един-друг. Как да се свържа с теб?
— Аз ще ти позвъня.
— Благодаря — отвърна Хортън и затвори.
Никой не спа. В три през нощта Канезаки закара Докс на строителния обект. Аз се обадих на Хортън. Още не знаеше нищо. Приятелят на Канезаки му съобщи, че джиесемът на Гилмор продължава да е изключен. Започвах да изпитвам мрачно предчувствие. Не само, че нямаше да успеем да предотвратим атентата. Щях да се чувствам виновен, че съм задействал всичко това.
Реших, че каквото и да се случи и колкото и дълго да се наложи да чакам, Хортън ще умре. Предполагах, че в крайна сметка всъщност няма да има значение, но тази мисъл поне ме разсейваше и донякъде ме утешаваше. За известно време дори ми помогна да се унеса.
31.
Когато навън започна да се развиделява, отново позвъних на полковника. Очаквах най-лошото.
— Добра новина — съобщи той.
Опитах се да не се обнадеждавам прекалено.
— Какво става?
— Безпилотният самолет. „Пепелянката“. Лети с навигационна система. Трябва да се свърже със сателита. Така…
— Ще разберем откъде е излетяла.
— Точно така. Един мой приятел от Националната разузнавателна служба ще следи само за този сигнал. Веднага щом получа координатите, ще ти ги дам.
— Може да нямаме много време. Дори не сме сигурни, че той ще е в района на Линкълн.
— Знам. Но би трябвало да се справим. „Пепелянката“ може да лети цял ден. Съмнявам се, че Гилмор ще иска да я остави толкова дълго във въздуха, но няма нужда и да чака до последния момент. Предполагам, че ще я вдигне поне час преди стрелците да влязат в училището. Това ще му даде време в случай на механични или други проблеми. Но трябва да мога да се свържа с теб.
Продиктувах му номера на сателитния телефон на Канезаки. Радвах се, че не се налага да му дам номер на джиесем.
— Ще пътувам с кола — поясних аз. — Обади ми се веднага щом научиш.
Уведомих другите, после повиках Докс по радиостанцията.
— Ей, не те будя, нали?
Той се позасмя.
— Обичам да се закачаш. Какво става?
Обясних му.
— Е, това е добре. — Звучеше умерено доволен — това, знаех от опит, беше най-силната му емоция, когато се намираше в своята снайперистка зона, при каквито и да е новини.
— Как е видимостта? — попитах.
— Чудесна на тая светлина. Виждам всичко.
— На покрива ли си?
— Един етаж по-ниско. Съмнявам се, че някой може да ме види отгоре, защо обаче да рискувам?
— Добре, успешен лов.
— И на тебе, готин. Ако не свалиш оня безпилотен самолет, моите успехи ще отидат по дяволите. Тревън и Ларисън също няма да са доволни.
Искаше да каже, че Тревън и Ларисън, които щяха да са на земята при училището, ще се намират в радиуса на взрива и ще бъдат изпепелени. Заедно с бог знае колко деца.