Разнесе се тих пукот. Още един. И още два.
— Благодаря ви за участието — каза Докс. — Следващите състезатели.
— Твоите четирима стрелци ги няма! — съобщих аз, като се завъртях наляво и после надясно, за да проверя отново фланговете си. — Изобщо не успяха да влязат. А сега, горе ръцете или си мъртъв!
Той вдигна ръце и се обърна, за да погледне към мене.
— Мини от другата му страна! — извиках на Канезаки аз. — Наблюдавай камиона, не знам дали вътре няма още някой.
Том заобиколи Гилмор, без да отпуска оръжието си. Гилмор се озърна към него, после отново ме погледна.
— Кой ви праща? Хортън ли?
— Върни го — заповядах аз. — Самолета!
— Няма.
— Върни го — произнесох с равен глас. — Няма да повтарям. Ще те застрелям в главата.
— Няма значение, че аз ще умра — заяви той. — Мисията все пак ще бъде изпълнена.
Добре, помислих си аз и го застрелях в главата. Пистолетът подскочи в ръката ми, разнесе се пукот като от шевна машина и на челото му цъфна дупка. Тялото му се разтърси, коленете му се подвиха и той се строполи по гръб на земята.
— Господи боже! — извика Канезаки. — Сега как ще спреш самолета?
— Провери в камиона! — инструктирах го аз. — И бъди нащрек.
Чух Докс да се киска.
— Ченгето изкрейзи. Сега се чуди „Кои бяха тия четиримата, дето ме връхлетяха, и защо главите им изведнъж се пробиха?“.
Втурнах се към трупа на Гилмор и проучих лаптопа. Два джойстика, телеметрия, видеосигнал, който явно идваше от камера, монтирана в безпилотния самолет. Познах терена от сателитните снимки, които бяхме разглеждали. Магистралата, по която бяхме пристигнали в Линкълн. Реката на юг от града.
„Уф, мама му стара, той го е програмирал да лети право към…“
Изстрели от дясната ми страна. Завъртях се. Канезаки лежеше. Зърнах движение в отсрещния край на камиона. Хвърлих се към силоза.
Нямаше време да мисля за Том. Надявах се да са го улучили в бронираната жилетка, но не можех да съм сигурен.
— Докс, Гилмор е повален, но е програмирал самолета да се насочи право към училището — съобщих по микрофона, когато стигнах до прикритието. — Мисля, че е настроил изстрелването на ракетите за последния момент и самолетът трябва да ги последва или пък ще се взривят при неговото разбиване. Приближава се към теб от изток. Би трябвало да се появи след три-четири минути. Можеш ли да го свалиш?
— Не знам. Къде му е авиониката?
Подадох глава иззад силоза и отскочих назад. От отсрещната страна на камиона отекнаха три изстрела и куршумите се забиха в стената. Обсипаха ме парченца бетон.
— Нямам представа, да не би аз да съм проектирал тоя шибан самолет! В носа, предполагам.
— И не можеш да попиташ Гилмор, така ли?
Нов изстрел, нов дъжд от бетонни осколки. Разсеяно си помислих, че щом стреля дори когато не се показвам, противника ми явно не го бива чак толкова.
— Гилмор е мъртъв! — осведомих партньора си.
— Е, при тия обстоятелства и ако допуснем, че нямаме подръка други специалисти по проектиране на безпилотни самолети, ще трябва да обявя операцията за неуспешна.
Освен ако стрелецът не прикриваше някого, който се приближаваше отляво, помислих си аз. Заобиколих от отсрещната страна на силоза, вдигнал пистолета напред.
— Тревън, Ларисън, незабавно се махнете оттам.
— Влизам вътре — възрази Тревън. — Те трябва да се евакуират.
— Няма време!
— Трябва да опитам.
Пауза.
— По дяволите — обади се Ларисън. — Знаех си, че ще се случи така. И аз влизам.
— Минете през страничните входове — хладнокръвно ги посъветва Докс. — Ако опитате през главния, ще трябва да се справите с един извънредно разстроен полицай.
— Ясно — отвърна Тревън.
— Влизам — съобщи Ларисън. — По дяволите.
От отсрещната страна на силоза беше чисто. Значи имаше само един противник. И не го биваше особено. Зачудих се дали мога да атакувам камиона оттам.
— Докс — повиках партньора си аз. — Виждаш ли го?
— Още не, обаче гледам.
Чух Тревън и Ларисън да викат: „В училището има бомба! Това не е шега и не е учение! Всички трябва да се евакуират веднага и да се отдалечат поне на сто метра! Бързо! Бързо!“.
— Хайде, миличък — чух да казва моят партньор. — Къде си? Ела при Докс.