Канезаки извади айфон и снима трупа на Гилмор и пулта, който лежеше отгоре му.
— Какво правиш? — учудих се аз.
— Това е нашето доказателство. — Той започна да описва с телефона малък кръг, като в същото време говореше. Разбрах, че е превключил на видеозапис.
— Трябва да тръгваме.
Том вдигна показалец.
— Човекът на земята е новия шеф на Националния антитерористичен център Дан Гилмор, който управляваше безпилотния самолет, атакувал днес училище в Линкълн. Намираме се в Палмира, щата Небраска, на четирийсетина километра от града.
Той се приближи до мъжа, когото беше застрелял, и също го фотографира, после засне камиона и регистрационните му номера, като през цялото време обясняваше, съобщаваше дати, координати и подробности. После тичешком отидохме при вана и Канезаки настъпи газта така, сякаш пътуването ни насам е било само загряване. Стигнахме сборния пункт, черква на километър и половина от училището, за по-малко от петнайсет минути. Той намали и отби в паркинга.
— Ние сме — казах по радиостанцията и Докс, Ларисън и Тревън се материализираха иззад един контейнер за смет. Те се качиха във вана и ние потеглихме с нормална скорост.
Прехвърлих се отзад. Всички се ръкувахме.
— Страхотна стрелба — похвалих партньора си аз.
— По дяволите, ако наистина беше страхотна, щях да го сваля с първия изстрел — възрази Докс.
— Хей, нали го свали — рече Тревън. — Това е важното.
— Е, не искам да обвинявам никого, че ми отне повече време, отколкото би трябвало, обаче авиониката точно на тоя модел безпилотен самолет едва ли е в носа, освен ако не е специално закален — отвърна Докс, като ме гледаше. — Накрая просто почнах да го обстрелвам навсякъде с надеждата да улуча нещо важно. И явно съм успял.
Всички се засмяхме.
— Добре ли си, Том? — попита Докс. — Вярно ли чух, че са те улучили?
— В жилетката — поясни Канезаки. — Добре съм.
— По-късно ще те боли — предупредих го аз. — Ама майната му. Добра стрелба.
— Гилмор ли уби? — поинтересува се Докс. — Мислех, че го е убил Рейн.
— Не, охраната му — поправи го Канезаки.
— Онзи, който ме обстрелваше — прибавих аз.
— Ура! — възкликна Докс. — Някой да му даде пура на тоя човек! Това първото ти убийство ли беше?
— Май че, да — кимна Том.
— Май че — повтори моят партньор. — Странно. Е, нали знаеш какво казват. Никога не забравяш първия случай. Радвам се, че той е стрелял по тебе. Това малко ще облекчи нещата по-късно.
Погледнах Ларисън.
— Благодаря, че ме послуша.
Той не отговори веднага.
— Изпитвах известни съмнения на влизане в онова училище само минута преди да го ударят две ракети „Хелфайър“. Но… да.
Ларисън се обърна към Докс.
— Никога повече не се майтапи с мене, че съм ти на мушка. Никога. Разбираш ли?
Божичко, пак се започва, помислих си. Само че Докс просто се ухили.
— Добре де, добре, просто исках да облекча напрежението. Разбрах те и повече няма да се повтори.
Той протегна ръка и след миг Ларисън я пое.
— Къде отиваме? — попитах. — Летището е в обратната посока.
— Искам да се махнем от Небраска — отвърна Канезаки. — Хайде просто да продължим нататък и по пътя ще измислим нещо.
— Боже мой, пак пътуване с кола — изпъшка Докс. — Още не съм се възстановил от предишното.
Всички избухнахме в смях. Осъзнах, че изобщо не ме е грижа къде отиваме.
32.
Стигнахме едва до Де Мойн. Парасимпатиковата реакция на адреналиновия прилив по време на бой е свирепа и всички вече бяхме изтощени. Започнахме да клюмаме още щом се уверихме, че сме в безопасност извън Линкълн. Спряхме в един крайпътен мотел и се настанихме в две съседни стаи. Известно време погледахме новините, но всичко беше изключително объркано. Общо взето го представяха като неуспешен терористичен атентат, какъвто в известен смисъл си беше, разбира се. Изглежда, все пак щеше да допринесе за каузата на заговорниците, макар и не толкова много, колкото един успешен удар. Но хората още бяха паникьосани от привидната нова заплаха и истерично твърдяха, че вече не можели да пращат децата си на училище и че правителството трябвало да прави повече, за да ги защитава. Повествованието може би щеше да се промени с появата на доказателства за случилото се, включително снимките и видеозаписите на Канезаки. И естествено, може би Хортън щеше да направи нещо, за да насочи нещата натам, накъдето казваше, че искал да ги насочи. Но като цяло, всичко това действаше обезсърчаващо. Гледахме, докато повече не можехме да издържаме. И тогава всички откъртихме.