Не можех обаче да свържа отделните точки.
— Обясни ми.
— Най-добрият начин да пробуташ една лъжа е да я скриеш сред много истина. И тъкмо затова почти всичко, което ти казвах през цялото време, беше вярно.
— Тогава защо ни накара да убием Шорок и Финч?
— Защото се опитваха да предотвратят преврата, естествено.
Замислих се за момент.
— И те са смятали, че си на тяхна страна.
— Точно така. Само че ние искахме да го предотвратим по различни начини. И по различно време. Пък и те бяха единствените, които знаеха за прякото ми участие. Ако не ги бях отстранил, когато станах героят на Америка, отхвърляйки предложението на президента, те щяха да са в състояние да ме разобличат. А сега мога да твърдя, че всъщност са убити от заговорниците, защото са се опитвали да предотвратят преврата.
— Но те наистина бяха убити от заговорниците. От тебе.
— Признавам, че в това наистина има известна ирония.
— Значи причината, поради която искаше да изглежда, че са умрели от естествена смърт…
— Причините всъщност са две. Първо, не исках смъртта на Шорок да подскаже на Финч, че е възможно да се опитат да убият и него, защото се противопоставя на преврата.
— Защото това щеше да затрудни неговото убийство.
— Да. И второ, когато президентът ме номинира за свой съветник по антитероризма, не можех да допусна да ми зададат въпроса дали случайно нямам нещо общо със смъртта на Финч.
— Значи си знаел, че президентът ще те назначи.
— Разбира се.
— Защото си разполагал със сведения, гарантиращи, че съответните хора ще го уредят.
— Точно така.
— Но си пуснал да изтече информация за цианида. — Все още нямах изгода да му споменавам, че изобщо не съм го използвал.
— Да „изтече“ не е точната дума. Тази информация беше разпространена крайно избирателно.
— За да насочи подозрението към нас. И да бъдем отстранени.
— Да, макар че като се замисля, не съжалявам, че опитите ми се провалиха.
— И причината е, че… как се изрази ти? Щяхме да можем да те разобличим.
— И това е вярно.
— Сега обаче можем да те разобличим.
— Надявам се, че няма да го направите. Но ако се опитате, това едва ли ще свърши добре за вас. Сега разполагам с възможности и както казах, те ще нараснат рязко. Надали ще искате да премерите своята дума срещу моята. И дори да успеете да ми навредите по този начин, а не смятам, че в момента сте способни на това, така ще привлечете внимание към себе си, а мисля, че вече привлякохте достатъчно. Ако бях на ваше място, просто кротко щях да се наслаждавам на новото си богатство.
Ако ми отправяше заплаха, то тя беше изключително фина.
— Защо все повтаряш, че възможностите ти растат? — попитах. — Какво значи това?
— Да, това беше второто нещо, което исках да спомена. В идните дни, когато новината за фалшивия флаг, за инспирирания от олигархията характер на последните събития изтече до официозните медии, ще прочетеш всевъзможни, изключително ласкателни репортажи за мен. За моята смелост, далновидност и честност. Тревън предаде ли ти нашия разговор за независимата комисия?
— Да.
— Е, комисията вече е факт. С репутацията, която съм започнал да си изграждам и която медиите под моите насоки доразвиват още повече, а и като ръководител на комисията, аз завинаги ще се превърна в могъща сила в тази страна.
Не отговорих. Мислех си: „И въпреки това няма да си недостъпен“.
Той се засмя.
— Знам какво си мислиш. И си прав. Затова просто ще те помоля за следното. Дай ми една година. Предвиждам дотогава да успея да се погрижа нещата да вървят гладко. Ако не ти допада какво правя, винаги можеш да ме потърсиш по-рано. Но ако одобряваш целта и средствата ми, ако искаш да извлечеш известна полза от последните ужасни събития, в които, независимо дали ти харесва, ти взе участие, тогава ще ме оставиш да си довърша работата. После възнамерявам да се оттегля. Имам едно място във Вирджиния. Много тихо и уединено. Обичам вечер да седя сам на верандата с чаша уиски и понякога пура. Предполагам, че тихо ще си живея там само с мъката от пъклената ми вина. Докато някой реши да облекчи страданията ми с куршум.
— Да — след малко отвърнах аз. — Дотогава.
33.
После всички се разделихме след сбогуването под безразличното синьо небе пред автогарата в Де Мойн. Но освен шума от трафика по недалечната магистрала, наоколо цареше тишина, даже сънливост. Наоколо нямаше никой, който да ни забележи сред напукания асфалт и изоставените тухлени сгради, обраслите с бурени бордюри, поклащащите се под слабия ветрец дървета, с листа, вече усетили първия полъх на есента.