Канезаки имаше да дава много обяснения на началството си, ала аз предполагах, че не само ще оцелее, но и ще обърне случилото се в своя полза. Ставаше все по-страхотен и не можех да не изпитвам известна гордост от неговото развитие. Беше се справил добре при силоза и неговата решителност, спокойно можеше да ми е спасила живота. Определено ме бе избавил от неприятния двубой с мъжа зад камиона. Казах му, че се е справил добре, и го попитах как се е чувствал.
— Малко… шокиран — призна той. — Вцепенен. Всъщност изобщо не разсъждавах. Отначало не разбрах какво се е случило. Той ме улучи, после се изправих и просто го… застрелях. Не знам какво да си мисля.
— Различните хора го преживяват по различен начин. След няколко дни може да се почувстваш разстроен. Или пък да не изпиташ абсолютно нищо друго, освен удовлетворение и облекчение, че си го убил, преди той да убие теб. Така или иначе, ако искаш да поговориш с човек, който разбира от тия неща, обади ми се.
Канезаки кимна.
— Благодаря ти.
— И предай моята благодарност на сестра си, че ни измъкна от хотела във Вашингтон. Беше невероятна.
— Непременно — обеща той. — Между другото, тя пита за теб. Поулегнала е, откакто пораснахме, и мисля, че е щастлива, ала предполагам, че дълбоко в себе си още има склонност към лоши момчета.
Засмях се.
— Каква е нейната история?
Том въздъхна.
— Дълго е за разправяне. Друг път ще ти разкажа.
По начина, по който се сбогува и се увери, че всички знаят как да се свържат с него, разбрах какво си мисли. Имаше си тайна колекция от хладнокръвни убийци. С нея, плюс разузнавателните му възможности, кой знае какво можеше да постигне?
Поколебах се дали да го извадя от това заблуждение. Но после си спомних в колко операции ме е въвличал през годините и реших, че е глупаво да изкушавам съдбата.
Докс замина за Бали. Каза, че искал известно време да си почине и да се наслади на незаконно спечелените мангизи.
— Няма да се обадиш на Кей, нали? — попитах го на прощаване.
Предполагах, ще отговори, че даже не си го е помислял, или ще заобиколи въпроса с шега. Само че той отвърна:
— В нея имаше нещо особено, готин. Наистина имаше. Но не, няма да й се обадя. Няма да е правилно.
— Да — кимнах с уважение към неговото съжаление и примирение. — Няма.
— А ти? Готвиш се да идеш във Вирджиния, за да окажеш последна почит на Хортън, така ли?
— Може би.
— Защото се опита да ни накисне ли?
— Да.
— Е, в такава ситуация обикновено бих казал, да, по дяволите, дай да си свършим работата. Тоя път обаче…
— За дъщеря му ли мислиш?
Той кимна.
— Да, мисля, че достатъчно я измъчихме. Всъщност ми е противна идеята да й отнемем бащата. Но също… не знам. Просто ми се струва… какъв е смисълът? Постигнахме добър резултат. Ами ако той наистина се опитва да поправи нещата в коридорите на властта и прочее?
— Точно това иска да се чудим и той.
— Ами ако е вярно?
Продължавах да се колебая.
— Ларисън може да има собствени намерения, нали знаеш.
— Да оставим Ларисън сам да се грижи за себе си. Мисля за теб. Пък и според мен той ще остави стария Хортън на мира.
Това ме учуди.
— Защо?
— Просто предчувствие. Той си върна диамантите, нали? Смятам, че няма особено желание за отмъщение, даже никога да не си го признае, включително и пред самия себе си.
— Ще видим.
— Да, така е. Ти се справи отлично като шеф на нашата групичка от братя по оръжие, господин Рейн. Не бях сигурен, че имаш такава дарба.
Засмях се.
— Виж, за това не знам. Колко пъти за малко оставаше да си пръснем черепите един на друг? И щяхме да го направим поне веднъж, ако не беше ти.
— Е, не отричам, че често се превъплъщавах в Кливън Литъл, точно когато трябваше. Приеми го обаче така. Ако начело стоеше някой друг, нямаше за малко да си пръснем черепите един на друг. Щяхме да го направим.
Помислих си, че преувеличава, но не отговорих.