Хортън не се отказваше и използваше популярността и влиянието си, ала имах чувството, че комисията далеч не е корабът, който той е в състояние да насочва накъдето желае, а че постепенно започва да контролира и сдържа неговите амбиции. Чудех се колко ли е разочарован и дали в тъмните, тихи предутринни часове лежи в безсънните прегръдки на нещо като отчаяние и го връхлитат душите на всички, чийто живот е отнел.
Не се безпокоях, че може да тръгне след някого от нас. Смятах, че не ме е излъгал, когато ми каза, че според него не можем да му навредим много. А щеше да е опасно да убие един от нас, без да убие всички. Ако някой от екипа ни решеше, че той отново се е превърнал в заплаха, Хортън щеше да се изправи пред истински проблем. И после идваше дъщеря му, естествено. Тя може и да му беше казала, че Докс е мекушав. Но полковникът нямаше как да знае какви са останалите от групата. Наистина ли щеше да рискува да му отмъстим? Едва ли.
Докато следях далечните машинации от убежището си в Токио, дистанциран като Лунния наблюдател на Марвел Комикс, аз се питах дали Хортън не се заблуждава за собствената си страна. Може би демокрациите, може би всички култури си имаха жизнени цикли, също като хората, от които се състояха. И културите може би бяха в състояние да удължават живота си с различни средства, нещо като физическите упражнения и здравословното хранене — или пък като радикалната операция, нека направя аналогия с извършеното от Хортън — само че в крайна сметка всичко това нямаше да има голямо значение. Независимо от усилията на малцината изключителни личности, скритите в ДНК на културата гени щяха да продиктуват броя години и да направят неизбежно настъпването на склероза, деменция и смърт, също така неизбежно, както Мойрите прерязват нишката на човешкия живот.
Не знаех какво искам. Тренирах в „Кодокан“, размишлявах в тихи храмове, наслаждавах се на джаз клубовете, кафенетата и уиски баровете. Правех дълги нощни разходки из града и разсъждавах за онова, в което бях участвал и което почти бях предизвикал. Чудех се как е синът ми, липсваше ми Дилайла. Мислех за Хортън. Не вземах решения.
Спях по-добре, отколкото от дълго време насам. Надявах се да продължи така.
Бележка на автора
Въпреки че във вашингтонския „Капитъл Хилтън“ наистина е проведена 10-ата годишна конференция на Американското конституционно дружество, в хотела няма подземен паркинг. Освен тази подробност, всички места в книгата са описани такива, каквито съм ги видял. Снимки и още на моя уебсайт: www.barryeisler.com.
Голяма част от контекста и технологиите, описани в този роман, както и много от инцидентите, са действителни. Тук давам частична библиография за:
Медийно-лобисткия комплекс
http://www.thenation.com/doc/20100301/jones/print
Президентския списък на хора, подлежащи на унищожаване, включително американски граждани
http://www.salon.com/news/opinion//glenn_green-wald/2010/01/27/yemen/index/html
http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/arti-cle/2010/01/26/AR2010012604239_2.html?hpid=topnews&sid=ST2010012700394
Правото на президента да задържа за неограничен срок американски граждани без обвинение, съдебен процес и присъда
http://www.salon.com/news/opinion/glenn_green-wald/2009/05/22/preventive_detention
Опити за преврат в Турция
http://www.economist.com/world/europe/displaystory.cfm?story_jd=15505946
http://www.guardian.co.uk/world/201l/jan/18/wikileaks-cables-turkey-military-arrests
Документален филм на Би Би Си за операция „Гладио“
http://www.informationliberation.com/?id=16921
Книга за „Гладио“
http://sandiego.indymedia.org/media/2006/l0/119640.pdf
Скритата ръка на Пентагона зад телевизионните анализатори
http://www.nytimes.com/2008/04/20/us/20generals.html
Нюз Корпорейшън като изнудвачески клон на глобален конгломерат
http://www.alternet.org/story/151713/the_big_lie_at_the_heart_of_rupert_murdoch%27s_media_empire/?page=entire
Корпоратизма като типично американски стил: Буз Алън, Националната служба за сигурност, Пентагонът
http://www.salon.com/news/feature/2007/01/08/mcconnell