— Да, чувал съм. Обаче длъжността му е…
— Секретна, знам. Наясно съм с длъжността му. Интересува ме самият той. Има ли някаква причина да не ми желае доброто?
— Трудно е да се каже. Работата, която вършиш, създава много врагове.
— Която вършех.
Том се засмя.
— Да де, ама виж докъде се докара.
Не му обърнах внимание.
— Хортън иска да се срещнем.
— И ти смяташ, че е капан, така ли?
— Винаги подозирам, че е капан. Понякога даже се оказвам прав.
— Е, мога само да те уверя, че той има много широк гръб. При предишното правителство СКССО се отчиташе направо пред вицепрезидента и вършеше крайно неправомерни неща. Сиймор Хърш нарече службата „наказателен отряд“.
— Има ли нещо вярно в това?
Том пак се засмя.
— Нали не искаш от мен да потвърдя думите на Хърш?!
Значи беше вярно.
— Друго?
— Да речем само, че новото правителство не е променило задачите на СКССО. Не съм запознат с всички подробности, но знам, че много от традиционните функции на ЦРУ бяха прехвърлени на армията.
— Защо?
— Вече сме повече от десет години в Афганистан. И почти толкова отдавна в Ирак. Плюс други места, които не се появяват толкова често по новините. Десет години глобална война означават огромно влияние за военните. Те получават каквото поискат, а искат много.
— А нещо за бивш агент от Службата за разузнавателна поддръжка на име Ларисън? И за действащ агент от СРП, Тревън?
— Имената не ми говорят нищо, но мога да проверя. И ще се ослушвам какво може да иска от теб Хортън.
От устата на Канезаки това обещание наистина можеше да означава много.
— Благодаря.
— И ти направи същото за мен. Искам да знам какво е замислил. Теб човек трудно може да те открие, тъй че Хортън явно има сериозни причини.
В думите му долових нотки на професионална завист. Не можех да го обвинявам, че не желае да сподели с мен агентите си. Или бившите си агенти. А като ответна услуга това не беше нищо особено. Обещах да го държа в течение и затворих.
Третият разговор беше с Докс.
— Аз съм — осведомих го, когато вдигна слушалката.
— „Аз“ ли? Кой „аз“? — със силния си провлечен южняшки акцент попита той.
Вече бяхме играли тая игра.
— Знаеш кой „аз“.
Докс се засмя, очевидно зарадван.
— Знам, знам, само се опитвам да…
— Да ме накараш да си кажа името по телефона, ясно. Ще трябва да положиш повече усилия.
— А, не знам. Ти остаряваш. Рано или късно ще успея. Как я караш бе, човек? Адски ми е гот да те чуя, нищо че не си казваш името.
Информирах го какво става и си го представих как се ухилва.
— Май на някого се канят да му устроят бесен прощален купон — заключи той.
— Да, и искат от нас да осигурим кетъринга.
— Е, аз обикновено съм склонен да приготвям разни вкуснотии, стига хонорарът да си го бива. А ти? Нали се беше отказал от кетъринг бизнеса?
— Само ще изслушам предложението.
Докс се засмя.
— Както кажеш, готин.
Той съвършено спокойно приемаше своите смъртоносни способности и не разбираше моите колебания.
— Ще ти съобщя какво съм научил — обещах аз.
— Да ми съобщиш ли?! Сам ли се готвиш да отидеш?
— Виж, няма смисъл да…
— Гледай сега какво няма смисъл. Няма смисъл оная ти работа да се развява на вятъра, когато се залавяш бог знае с какво. Ще се срещнем там и аз ще ти осигуря тила. И не ми казвай, че няма нужда. Все това повтаряш и много често грешиш.
Имаше право, разбира се. Не познавах човек, на когото да мога да разчитам повече — даже веднъж се отказа от пет милиона долара, за да ми спаси живота. Просто не обичам да се налага да разчитам на когото и да било.
Само че при дадените обстоятелства този ми рефлекс беше глупост, завиране на главата в пясъка.
— Добре — отстъпих аз. — Плащат ми за самата среща. Ще делим поравно.
— Дадено. Какви са подробностите? Секретният уебсайт?
Когато е възможно и особено при пътуване и други детайли, с помощта на които могат да ме свържат с конкретно време и място, предпочитам да контактувам чрез криптиран уебсайт. Напоследък бях започнал да нося айпад с качени „Файър волт“ и „Тор“ — малък, удобен и много по-сигурен от специалните машини в интернет кафенетата, които често се следят.