— Познаваш ме — отвърнах.
— Да, и съм се научил да виждам здравия разум зад твоята „параноя“, както би я нарекъл някой по-недалновиден човек.
Казах му, че до осемнайсет часа ще пратя някаква информация, затворих и се насочих към един уеб терминал. И за четирите всекидневни полета до Хонолулу имаше много свободни места. Не беше най-прекия маршрут, обаче нямаше смисъл да привличам вниманието. На другия ден щях да си купя билета в „Нарита“ и щом се приземях, щях да се погрижа по подобен начин за полета до Лос Анджелис. И щях да летя в бизнес класа, не в първа. По-обемната информация, която щеше да се наложи да пресеят, нямаше да им попречи в крайна сметка да стигнат до прикритието, под което щях да пътувам, но щеше да ги забави, а при тези обстоятелства забавянето също ми вършеше работа.
Може би вземах прекалено много предпазни мерки. Най-простото обяснение беше, че тази история е точно такава, каквато изглежда: СКССО търсеше изпълнител за особено деликатна задача, навярно включваща естествена смърт. Но като обединяващ принцип, най-простото обяснение си има своите граници. Подобно на почти всичко в природата, хората могат да го манипулират.
7.
Два дни по-късно седях сам на ъглова маса в „Да Булевард“ в хотел „Бевърли Уилшър“, закусвах с купа овесена каша и нектар и бавно поглъщах каничка кафе, заобиколен от гости на хотела в туристическо облекло и изтупани кинаджии, обсъждащи сделки на делова закуска. Харесвах този хотел и бих пренощувал там, ала не исках да отсядам на същото място, където можеше да се наложи да оставя трупа на Хортън, ако нещата не се развиеха добре. Вместо това се настаних в недалечния „Четири сезона“ и дойдох да се възползвам от дискретната, но сериозна охрана в „Бевърли Уилшър“, която здравата щеше да затрудни хората на Хортън, ако срещата се окажеше капан. Многобройните входове и изходи на три различни улици също щяха да усложнят нещата, ако някой замисляше нещо лошо. И отгоре на всички тактически основания, кухнята им беше страхотна.
Бях получил от Канезаки информация за Ларисън и Тревън. Даниел Ларисън наистина се оказваше бивш агент от Службата за разузнавателна поддръжка, само че покойник — загинал в бомбения атентат срещу пакистанската премиерка Бхуто на 18 октомври 2007-а. Или смъртта му беше инсценирана, или тоя тип се представяше за мъртвия Ларисън. А Тревън очевидно беше Бен Тревън от СРП, въпреки че и за това не бях съвсем сигурен, тъй като Канезаки не бе успял да намери снимки, за да се уверя, че е същия човек, с когото съм се срещнал. Имената им обаче едва ли имаха значение. Важното беше, че работят за Хортън.
По-рано същата сутрин се бях обадил на полковника, за да го осведомя къде може да ме намери, и после направо бях дошъл тук, за да се настаня на маса с изглед към ресторанта на хотела и входовете откъм улицата. Докс седеше на няколко маси разстояние с лице към мен, скрит откъм входовете зад една от гигантските облицовани с дърво колони.
Предишната вечер бяхме наваксали пропуснатото време в „XIV“, ресторант на Сънсет Булевард. Докато се наслаждавахме на салатата от домати и праскови, равиолите с раци и други деликатеси, Докс ми призна, че райското кътче, което си е построил на Бали, вече му е омръзнало.
— Адски е красиво и прочее, бил си там — каза той, поглаждайки изрусеното си катинарче. — Винаги съм смятал, че ще е точно каквото съм искал, мое местенце накрая на света. Нали разбираш, далече от влудяващата тълпа и така нататък, ама… Не знам, може да не е заради Бали, може да е заради самия живот.
— Тоест?
— Абе, мама му стара, мога да си намеря работа винаги, щом поискам… има толкова много поръчки от ЦРУ и Пентагона, че вече се отказах от чужди клиенти. Предполагам, че просто ми е писнало да си играя на иди ми, дойди ми с разни Ахмедовци. Тъй де, какъв е смисълът да работиш в пожарната, щом шефовете ти постоянно хвърлят запалени клечки в храсталаците? Трябва да се радвам, наясно съм с това — голямата лоша глобална война срещу тероризма носи прилични приходи на хора като нас с тебе. По дяволите, може пък да е криза на средната възраст. Може би просто трябва да си купя готина кола. — Той опъна юнашка глътка „Бомбай Сапфайър“ и попита: — Ами вие с Дилайла? Как я карате?
Аз пиех „Емилиос Терас“ 2007-а от Напа Вали, вино, което, колкото и да е странно, бях открил в Банкок. Макар и младо, кабернето имаше разкошен букет. За миг ми стана малко тъжно, като си представих какъв ще е вкусът му, когато наистина отлежи след десетина години. Вперих поглед в тъмната течност в чашата и отвърнах: