Четирийсет минути след като се бях настанил, видях в ресторанта да влиза чернокож мъж. По-възрастен, отколкото си го спомнях, разбира се, вече плешив и понапълнял с възрастта, но явно все още силен. Той размени няколко думи със салонната управителка, която посочи към мен и го поведе към масата ми. Проследих с поглед приближаването им и забелязах, че Хортън държи нещо, което прилича на компютърно куфарче от балистичен найлон, но нищо друго, и че червената му риза с къс ръкав, напъхана в панталон в цвят каки, не предоставя особено добри възможности да крие нещо. Облеклото му имаше за цел да ме успокои, ала все пак щях да проверя глезените му, да внимавам за всяко специфично несъответствие в изпъването на дрехите по тялото му и да наблюдавам входовете, за да видя кой влиза след него. Изправих се и стиснах протегнатата му ръка.
— Джон Рейн — каза той, когато салонната управителка се отдалечи. — По дяволите, изобщо не си мръднал. Каква е тайната ти?
— Гледам да избягвам неприятности.
Хортън се засмя.
— Доколкото чувам, имаш доста работа.
— Не, напоследък не.
— Е, надявам се да променим това положение. Грехота е да бездейства човек като теб.
Той седна и постави компютърното куфарче на масата между нас. После се озърна наоколо и погледът му за миг се спря на Докс. Можеше да се престори, че не го е познал, но понеже предполагах, че разполага с военни снимки, това щеше да ме обезпокои. Ето защо от негова страна беше проява на здрав разум да каже:
— Той сигурно трябва да ме застреля, ако нещата тук се объркат.
Радвах се, че го признава. Ако беше поканил Докс на нашата маса, щеше да се наложи да се обясняваме.
— Нещо подобно.
— Напълно разбираема предпазна мярка. Но смятам, че няма да се стигне дотам. Оставих моите хора навън и самият аз не съм въоръжен. — Хортън се отдръпна от масата и повдигна крачолите на панталона си. Само чорапи — от глезена до мускулестия прасец. — Нали така? Дойдох само да поговорим.
Доста дръзко от негова страна да се появи без охрана, особено след като е изгубил двама души в Токио. Предполагах обаче, че се е поставил на мое място и е наясно, че не бих рискувал да го убия, поне не преди да науча повече.
В джоба си носех портативен детектор за всевъзможни подслушващи устройства — всички радио и телефонни честоти в радиус от метър и половина. От пристигането му устройството безшумно вибрираше.
— Трябва да си изключиш джиесема — казах аз. — И да извадиш батерията му. — Преди да дойде при мен, бе възможно да е позвънил на някого и онзи сега да записва разговора ни. Можеше и да използва телефона като диктофон. А ако детекторът не регистрираше мобилен телефон, трябваше да е радиопредавател.
— Разбира се — съгласи се Хортън. Тъй като не ме помоли да направя същото и понеже бях изключил собствения си джиесем, реших, че детекторът, който със сигурност носеше и който трябваше да е настроен да разпознава неговия телефон, мълчи. Той извади джиесема си, изключи го, извади батерията и остави празното устройство на масата. Вибрирането в джоба ми престана.
Хортън се наведе напред, сплете пръсти и опря лакти на масата.
— Е, няма да се изненадаш да чуеш, че става дума за работа. Работа, която изисква твоите уникални способности.
— Не знам за какво говориш.
— Струва ми се, че знаеш, но няма проблем, ще го кажа. Нали в крайна сметка за това сме тук.
Той си поръча богата закуска: омлет „Булевард“ с гъби и черни трюфели, портокалов сок, каничка кафе. Зачудих се до каква степен е свързано с апетита му и до каква — с желанието му да демонстрира, че е абсолютно спокоен.
— Името Тим Шорок говори ли ти нещо? — попита Хортън, когато сервитьорът се отдалечи.
Звучеше ми познато, но в първия момент не успях да се сетя.
— Трябва ли?
Той сви рамене.