Не обърнах внимание на преждевременната употреба на първо лице множествено число. „Естествеността“ обаче обясняваше интереса му към мен.
— Нещо друго?
— Някои от обектите разполагат с много сериозна охрана, което означава, че ще имаш нужда от екип. Тук се включва твоят човек Докс, заедно с моите хора Ларисън и Тревън. Задачата може би всъщност изисква по-голям екип, но това също носи рискове. Според мен четиримата можете да се справите.
— Не ти вярвам. Искаш да кажеш, че в СРП не разполагате с достатъчно хора?!
— Естествено, че разполагаме. Но не и с достатъчно способни. Прекалено си скромен, приятелю. Според едни хора ти си успял да блъснеш някакъв мъж под връхлитащ токийски влак така, че десетината присъстващи не са те видели и дори охранителните камери не са те записали.
Не виждах какво ще спечеля, като го поправя, обаче въпросният обект всъщност извърши самоубийство без моя помощ и когато се хвърли под влака, аз бях не по-малко изненадан от всички останали на перона. Но тогавашният ми работодател благоговейно реши, че това е мое дело. Странно как се раждат легендите!
— С какво държиш Тревън и Ларисън?
— Това си е наша работа.
— Те изобщо служат ли в СРП?
— Техните постове…
— Подлежат на опровержение?
— Предполагам, че може и така да се каже.
— С други думи, ще ги оставиш на произвола на съдбата, ако се стигне дотам.
Той кимна.
— Тогава не допускай да се стигне дотам.
— И искаш аз да ръководя операцията, така ли? А не някой от твоите хора?
— Точно така.
— Защо?
— Ти имаш повече опит с такива неща. Разбираш си от работата и другите ще те уважават. Пък и те са свикнали да изпълняват заповеди. Ти не си.
Замислено го погледнах. Той наистина смяташе, че ще се заема.
— Пък и Ларисън има нужда от напътствие, въпреки че е способен войник — прибави Хортън.
В това просто изречение долових много дълбок смисъл.
— Какво напътствие?
— Например дисциплина. Той е като пистолет — винаги трябва да си сигурен, че е обърнат в правилната посока.
— Не те разбирам.
— Да речем само, че Ларисън е… човек, който има прекалено много за криене. Проблемен човек.
Първо Ларисън се беше опитал да ми покаже, че между него и Хортън има известна дистанцираност. А сега и полковникът правеше същото. Можех да го отбележа на глас, ала не исках да издавам на единия евентуалните маневри на другия.
— Защо ми съобщаваш всичко това? — попитах.
— Ти няма да приемеш работата, ако не го направя.
— И без това няма да я приема.
Очаквах да каже „Тогава защо слушаш?“. Само че Хортън не го каза. Знаеше, че сам ще си задам този въпрос и ще си отговоря по-убедително от него.
— Ще те попитам нещо — продължи събеседникът ми. — Какво непрекъснато се набива в главите на американските граждани от единайсети септември насам, както и след всеки успешен или неуспешен атентат оттогава?
Хвърлих поглед към входа на ресторанта.
— Не знам. Сигурно, че мразят гражданските си свободи.
— Почти. Че трябва да се откажем от гражданските си свободи. При всеки успешен или неуспешен атентат властите твърдят, че за да защитят безопасността на Америка, имат нужда от повече власт и че гражданите трябва да се откажат от още свободи. По дяволите, ако терористите наистина ни мразеха заради гражданските ни свободи, сега щяха да ни мразят много по-малко. Обаче не е така. Мразят ни още повече. И в същото време на американците им се казва, че ако родината им бъде нападната, това ще е, защото не са се отказали от достатъчно свободи, и затова е нужно само да се откажат от още малко. Едни много решителни хора са видели, че могат да експлоатират тази ситуация, и са на ръба да направят нещо по въпроса.
Няколко минути поседяхме в мълчание, докато той дояждаше омлета си. Докс зорко ни наблюдаваше, отпуснал лявата си ръка върху масата. Дясната му ръка не се виждаше.
— Виж какъв е проблемът — подех аз, когато вдигнаха чиниите и останахме само на кафе. — Да речем, че всичко това е вярно. Пак не можеш да ми платиш достатъчно, за да ликвидирам директора на Националния антитерористичен център.