Зачудих се защо продължавам да се държа така, все едно се пазарим, а не му отговоря направо, че не проявявам никакъв интерес при никакви обстоятелства. Наистина ли обмислях това предложение? Отново се запитах дали Докс и Канезаки не са прави, дали всичките ми твърдения, че искам да напусна бранша, не са празни приказки. Но тогава защо толкова настойчиво бях убеждавал Дилайла да напусне?
Хортън ме наблюдаваше — малко критично, стори ми се.
— Не ти ли пука? — попита той.
Свих рамене.
— Това няма нищо общо с мен.
— Няма нищо общо с теб ли? Коя е твоята родина?
— За паспортите ми ли питаш?
— Питам за верността ти.
— Не се заклевам във вярност към никого, ако не може да ми отвърне със същото.
— Ще ти задам следния въпрос. Колко души си убил?
— Повече, отколкото си спомням.
— Тогава какво е още един?
Погледнах го.
— Ако представлява опасност ли? Нищо.
Хортън кимна.
— Разбирам. И при мене е така. Отнел съм живота на много хора, пряко и косвено, и в някои случаи при доста съмнителни обстоятелства, признавам. Вярвам, че някой ден ще трябва да се изправя пред своя създател и да дам отчет за делата си. И ти ли вярваш в същото?
Не отговорих. Покрай защитните стени някъде в ума ми се промъкна образът на едно момченце в Манила, вкопчено в роклята на майка си и плачещо за бащата, когото му бях отнел. Спомнях си детското му гласче: „Мамо, мамо“. Глас, който понякога чувам насън.
— Понякога се питам дали, когато настъпи този ден, ще е в моя полза да мога да кажа: „Да, отнел съм живота на много хора. Но вижте и колко хора съм спасил!“ — продължи Хортън. — Ти задаваш ли си такива въпроси? Чудил ли си се някога дали нещо изобщо може да изкупи вината на хора като нас?
Отново премълчах. Първото бягство от затвора на спомените ми започна да насърчава и други. Пак момче, горе-долу на моя възраст по онова време, проснато възнак на вдигащата пара трева край реката преди разсъмване, шепнещо на непонятен ми език и ронещо сълзи, докато животът му си отива с кръвта от раната в гърдите му, която попива в мочурливата почва под него. Рана, която съм му нанесъл аз.
„Стига. Стига.“
— Виж сега — каза Хортън. — Ако не го предотвратим, след няколко седмици ще включиш Си Ен Ен и ще видиш запис на най-ужасяващото клане на цивилни, каквото можеш да си представиш. Атентати с многобройни жертви из цялата страна, предвидени така, че да причинят максимум страдания и да получат широко отразяване в медиите. Ще гледаш записите и ще виждаш мъката на оцелелите, ще чуваш плача на семействата на загиналите и ще знаеш, че всичко това се е случило, защото си отказал. Защото си можел да направиш нещо, обаче просто не ти е пукало. И в деня, в който се изправиш пред своя създател, а това непременно ще се случи, ще трябва да му обясниш — на него и на душите на хилядите избити — че не си виновен за нищо. Готов ли си да поемеш това бреме на съвестта си?
Думите му бяха силни, емоционални, и аз се зачудих какво разпалва чувствата му. Собствените му безсънни нощи, реших накрая. Недалновидните решения, които е вземал, прекалено бързо натиснатият спусък, когато е застрелял невинен, или когато се е забавил прекалено дълго и е загубил приятел. Операция, която е провалил. Грешна заповед, която е изпълнил. Смърт, която е причинил, опитвайки се да спаси човешки живот.
С една безпристрастна част от ума си се впечатлих от голямата му убедителност. Той предварително разполагаше най-малко с три аргумента и след като първите два — най-общо казано, патриотизмът и „просто поредният“ — не успяха да предизвикат реакция, Хортън спокойно ги заряза и продължи да стреля наслуки. Моето решително мълчание в отговор на третата му атака явно му разкриваше всичко, от което се нуждаеше. Не конкретните неща — последиците от католическото ми възпитание, по-тежкото бреме на живота, който водех, и на живота, който бях отнел, мъглявите ми надежди за някаква възможност за изкупление — а цялостното ясно усещане, че е улучил болното ми място.
Въздъхнах и хвърлих поглед към компютърното куфарче.
— Какво има там?
— Подробностите за Шорок. А, и петдесетте хиляди, за които говорихме. Твои са, каквото и да решиш.
Разумно. Рядко са ме прецаквали с финансови уговорки. Никой не иска излишно да си създава врагове като мен.
— Колко предлагаш за тая самоубийствена операция?