Лесно можех да им се измъкна. Едва ли познаваха града и определено нямаше как да го познават толкова добре, колкото мен. Само че не виждах смисъл. Много отдавна, при други обстоятелства, един човек, когото смятах за опасен, ми каза, че следващия път щом ме видел, щял да ме убие. Приех думите му буквално и му попречих да изпълни обещанието си. Сега беше същото. Щом тия двамата искаха да се срещнат с мен, щяхме да приключим със срещата още тази вечер. Нямах намерение да прекарам остатъка от дните си в озъртане през рамо, питайки се кога пак ще се появят. Нито пък възнамерявах да търся възможност любезно да ги попитам за характера на техния интерес. Когато цял живот си бил в предишния ми занаят и когато две такива грамади изникнат на единственото място, което е известно, че посещаваш, и започнат да те следят, значи е дошло време да допуснеш най-лошото и да предприемеш съответните действия.
Мотрисата изхвърча от тунела и започна да забавя ход със свирещи спирачки и колела, стържещи в металните релси. Тя спря с разтърсване и вратите се отвориха. Слязоха неколцина пътници. Качих се в почти празен вагон и за всеки случай застанах с лице към вратите. Не се качи никой друг. След малко един усилен от високоговорителите глас предупреди пътниците, че мотрисата потегля, вратите със съскане се затвориха и влакът рязко се понесе напред.
Смятах да ги отведа в Джинбочо, на две спирки оттам по линията за „Мита“, квартал, известен с многобройните си антикварни книжарници. Освен това ми харесваше и заради едно кафене недалеч от станцията, уместно наречено „Сабору“ — на японски означава шляене, разтакаване, скатавка и изобщо почивка от света. Макар че с великаните щяхме само да минем покрай кафенето, нямаше да влизаме вътре. И „почивката“, която им замислях, щеше да продължи повече, отколкото обикновено означаваше сабору.
Когато мотрисата спря на станция „Джинбочо“, слязох без да бързам, и се насочих към изход А7. Не си направих труда да погледна назад. Не се налагаше. Те или познаваха Токио достатъчно, за да им е ясно, че лесно могат да изгубят обекта си в тътрещите се нощни навалици, из необозначените тесни улички в такъв стар и напомнящ на лабиринт квартал като Джинбочо, или не го познаваха и в този случай щеше да им липсва самоувереността да оставят повече от съвсем малко разстояние помежду ни. Така или иначе, сега щяха да ме следват отблизо до първата си възможност.
Още от малък се бях научил да се справям с побойниците. Първо в Япония — тук дребните мелези като мен привличаха искреното внимание на по-едрите деца, които не правеха разлика между жестокост и радост. А после, след бащината ми смърт, в провинциална Америка, където бях екзотично полуазиатче със скромен английски и смешен акцент. През първата ми седмица в американското общинско училище, в което ме беше записала току-що овдовялата ми майка, забелязах, че едно много по-едро хлапе ме наблюдава, яко момче с късо подстригана руса коса, което другите деца наричаха Мечока. Мечока очевидно се беше сдобил с прякора си, защото любимото му занимание беше да сграбчва жертвите си в мечешка прегръдка. Той ги стискаше до припадък и после ги тръшваше на земята, където можеше да ги бие или унижава както му се прииска. Видях какво направи с едно нещастно хлапе — притегли го, момчето се опита да се отскубне, но после ръцете му се подвиха, Мечока го повали и го смля от бой. Реших, че така са реагирали всичките му жертви: ако някой се опитва да те притегли и задуши, ти естествено се съпротивляваш. Затова ми се стори логично Мечока да не е готов за жертва, която не се съпротивлява срещу неговата прегръдка. А вместо това го прегръща на свой ред.
Не мина много време и дойде моят ред. Въпреки че тогава ми липсваше нужната отправна точка, познавах това поведение — погледите, коментарите, нарочното „случайно“ блъскане с рамо в коридора — то представляваше своеобразна „любовна игра“ за побойниците от двете страни на Тихия океан. Инстинктивно разбирах, че всички тия едва забележими признаци са и тактическа слабост, защото осведомяват нарочената жертва какво и кога предстои да се случи. Обещах си никога да не давам такива предупреждения и не съм го правил.
Мечока реши да изконсумира нашата зараждаща се връзка на едно тревисто възвишение зад буренясалото училищно бейзболно игрище. Бях го изучил достатъчно и притежавах достатъчно голям опит, за да разбера още преди него, че моментът настъпва. И затова, когато той сръга приятелите си и ме посочи, аз почти се успокоих, все едно гледах актьор, надлежно изпълняващ ролята си в драма, чийто завършек вече знаех. Мечока наперено се приближи до мен и сопнато попита: „К’во ме зяпаш?“ Точно както и очаквах. Трябва да съм се подсмихнал, защото, макар да не му отговорих, за миг ми се стори, че по лицето му плъзва колебание, като сянка на бързо движещ се облак. Ала тя изчезна и той продължи да ме обвинява, че съм го зяпал, явно единствената настъпателна тактика, която изчерпваше творческите му възможности, после протегна ръце и се нахвърли отгоре ми, тъкмо както се и надявах.