В предния джоб на панталона си имах нож, сгъваем „Бенчмейд“. Обаче щях да го използвам само в краен случай. Ножовете забъркват големи каши, фрашкани с ДНК. Огнестрелното оръжие също оставя диря от веществени доказателства. За лесна победа няма нищо по-добро от голите ръце.
След „Сабору“ започваше жилищната част на квартала — жълти улични лампи на по-малко и на по-голямо разстояние една от друга. До следващата пряка, редките групички пешеходци съвсем бяха изчезнали. На фона на непрестанната песен на цикадите, едва долавях стъпки на десетина метра зад себе си, несъмнено на оня от двамата, който поддържаше зрителен контакт с мен. Вторият трябваше да е на същото разстояние зад първия, поддържайки пък зрителна връзка с партньора си. Ако скъсяха дистанцията помежду си, това щеше да означава, че екшънът започва. Нямах намерение да им дам такава възможност.
На следващото кръстовище вляво имаше малък паркинг. Бях го забелязал по време на едно от периодичните си тактически проучвания на градския терен и ми хареса, защото между няколкото очукани автомата за закуски и напитки от отсрещната му страна се влизаше в лабиринт от улички, всъщност по-скоро проходи, водещи обратно към улицата, по която вървяхме в момента. Току-що бях подминал портал, извеждащ от една от тия улички, макар да се съмнявах, че моите преследвачи ще му обърнат внимание. И даже да го видеха, едва ли щяха да проумеят сегашното му значение. Като прецених разстоянието по стъпките на първия зад мен, реших, че ще стигна до вътрешната страна на портала приблизително по същото време, по което той щеше да спре на ъгъла на паркинга, чудейки се къде съм изчезнал, а партньорът му — да мине покрай портала.
Завих наляво, влязох в паркинга, веднага ускорих ход и се вмъкнах в лабиринта от улички. Пак наляво покрай редица боклукчийски кофи и се озовах от вътрешната страна на портала, покрай който току-що бях минал. Спрях, притиснал гръб към стената, обгърнат от мрак, и проследих с поглед втория, който ме отмина. Изчаках няколко секунди, хванах металните перила в горната част на портала и ги разтърсих напред-назад, за да проверя здравината им. После подскочих, прехвърлих тялото си отгоре, поставих длани от двете страни и завъртях краката си навън, приземявайки се като котка на улицата. И ето го втория, само няколко метра пред мен — точно преди да стигне началото на паркинга. Движеше се съвсем тихо, сякаш знаеше, че партньорът му е спрял зад ъгъла и се озърта за мен, и искаше да му даде време. За миг се учудих откъде знае — може би това просто беше разумна предпазна мярка, преди да завие? — но всъщност нямаше значение. Аз се приближавах към него и за момента бях зад гърба му.
Замених безшумността с бързина, знаех, че разполагам само със секунда преди оня да се озърне назад, и наистина, когато го настигнах, той тъкмо започваше да се обръща. Късно. Скочих към него и забих левия си крак в кръста му, като че ли се опитвах да се изкатеря по стръмно стълбище. Тялото му рязко се наклони напред, главата и ръцете му отскочиха назад и от гърдите му се изтръгна сепнато изпъшкване, достатъчно високо, бях наясно с това, за да го чуе партньорът му иззад ъгъла. Докато падаше на колене, обвих лявата си ръка около шията му, приковах обърнатото му нагоре лице до корема си, подпрях лявата си китка с дясната си длан и силно извих гърба си нагоре и назад. Вратът му се строши лесно като суха съчка — и със същото изпукване. Пуснах го и той се свлече на земята.
Партньорът му моментално се появи иззад ъгъла. Той извика: „Мама му стара“ — и ругатнята, и акцентът му бяха американски, разсеяно отбелязах аз — и се нахвърли отгоре ми. Нямах време да се измъкна, ала нямах и желание. Останах на мястото си, изпънах тяло назад, за да го принудя да се пресегне към мен, и когато влязохме в контакт, леко се завъртях в посока, обратна на часовниковата стрелка. Вдигнах левия си крак, опрях пета в дясното му коляно, сграбчих го за двата бицепса и използвах собствената му инерция, за да го завъртя обратно на часовниковата стрелка в хидза-гурума. Той изгуби равновесие и не успя да го възстанови, защото аз блокирах коляното му. Последва кратък миг на съпротива и след това противникът ми прелетя покрай мен перпендикулярно спрямо земята в опит да се измъкне от хватката ми и да извърти тялото си, за да нанесе удар. Само че се движеше прекалено бързо и аз допринесох за скоростното му падане, като приложих натиск върху раменете му, за да ги накарам да се спуснат по-рано от краката с цел, черепът му да поеме главния удар.