19.
На другия следобед направих ПН, която свърши на станция Хараджуку. Излязох и оставих постоянната река от рапъри в облекла, които някой извънземен сигурно би сметнал за познати, да ме отнесе по „Такешита-дори“, токийската Мека на магазини за тийнейджъри. Само в Токио фрашкана менажерия като „Такешита-дори“ може да съществува непосредствено до изящните чайни и антиквариати на „Брамс-но-комичи“ и пълният контраст е една от причините Хараджуку винаги да е бил сред любимите ми квартали.
Тацу ме бе уверил, че Бидъл няма бодигардове, обаче нищо не може да се сравнява с независимата проверка, ако се налага да понижа кръвното си налягане. Имаше няколко места, от които можех да се приближа към „Жарден де Лусен“, и аз обиколих всичките, представяйки си къде бих разположил наблюдателите си, ако трябваше да защитавам някого в ресторанта. Вървях в стесняващи се концентрични кръгове, докато се уверих, че навън не дебне никой. После заобиколих отзад към „Такешита-дори“, където пресякох една уличка, минаваща покрай самия ресторант.
Забелязах го през грамадния прозорец откъм уличката.
Седеше сам, четеше вестник и пиеше от порцеланова чаша. Същият мъж, когото бях видял на снимката, елегантно облечен в еднореден син раиран костюм, бяла риза с широка яка и виненочервена вратовръзка. Правеше впечатление на изтънчен човек, ала не прекалено — по-малко американец, повече британец, по-скоро генерален директор, отколкото шпионски шеф.
Седеше на една от масите до прозореца с профил към уличката и това ми говореше много: не обръщаше внимание на обстановката, не разбираше, че стъклото не е защита от снайпер или обикновено огнестрелно оръжие, разсъждаваше като обикновен човек, а не като шпионин. Наблюдавах го за миг, преценявайки го: висок вроден интелект, в който щеше да намери убежище, когато се окажеше неадекватен за изискванията на истинския свят; скъпи училища и навярно университет, откъдето трябва да бе научил много за служебните коридори, но нищо за улицата; брак без страст, но по сметка с жена, родила му нужните две-три деца, надлежно следвайки го от пост на пост нагоре по йерархичните стъпала на кариерата му, криейки растящото си усещане за загуба и зачатъчното си отчаяние зад коктейлни усмивки и възстановявайки се все по-често с изстудена бутилка шабле или шардоне, за да сподави дългото мълчание на безжизнените следобеди.
Влязох вътре. Вратата се отвори и затвори с шумно изщракване, ала Бидъл не погледна да види кой е влязъл.
Закрачих по тъмното дюшеме, под полилеи в стил ар деко, заобикаляйки викториански маси, столове и роял. Едва когато се изправих пред него, той вдигна глава от вестника си. Трябваше му половин секунда, за да ме познае. И се присви.
— Какво става, по дяволите?! — запелтечи.
Седнах срещу него. Бидъл понечи да се изправи. Спрях го с твърда ръка на рамото.
— Останете седнал — тихо наредих. — Дръжте си ръцете така, че да ги виждам. Тук съм само за да поговорим. Ако исках да ви убия, вече щяхте да сте мъртъв.
Бидъл се ококори.
— Какво става, по дяволите?! — повтори.
— Успокойте се. Търсили сте ме. Ето ме.
Шефът на оперативното бюро на ЦРУ рязко издиша и преглътна с усилие.
— Съжалявам. Просто не очаквах да ви видя така.
Мълчах.
— Добре — след малко продължи той. — Първо трябва да спомена, че това няма нищо общо с Уилям Холцър.
Продължих да мълча.
— Искам да кажа, той нямаше много поддръжници. Не липсва на никого.
Съмнявах се, че липсва даже на роднините си. Продължавах да чакам.
— Всъщност ние искаме… причината, поради която ви търсехме, е, че искахме да… хм, прекратите нечии действия.
Нов евфемизъм, помислих си. Много вълнуващо.
— На кого? — попитах, за да му дам да разбере, че е на прав път.
— Ами, чакайте малко. Преди да поговорим за това, трябва да знам дали проявявате интерес.
Погледнах го.
— Господин Бидъл, убеден съм, знаете, че подхождам избирателно към действията, които „прекратявам“. Така че, без да знам за кого става въпрос, не мога да ви отговоря дали ще проявя интерес.
— Мъж е. Главно действащо лице.
Кимнах.
— Хубаво.
— Значи ли, че проявявате интерес?
— Значи, че засега не сте ме заинтригували.
Той кимна.
— Познавате човека, за когото говорим. Наскоро сте се запознали с него, докато е следил един ваш познат.
Единствено дълго упражняваната ми дискретност ми позволи да скрия изненадата си.
— Разказвайте.
— Канезаки.
— Защо?
Бидъл се намръщи.
— Какво искате да кажете с този въпрос?
— Да речем, че печалният ми опит с вашата организация изисква по-голяма откровеност от обикновено.