За малко да се разсмея. Бидъл се беше опитал да мине тънко.
— Ами онзи тип, който беше с него? — попитах. — Канезаки каза, че бил дипломатическа охрана.
— Така е. И какво от това?
— Защо сте осигурили бодигард на човек, когото искате да очистят?
Той прехапа устни.
— Самостоятелното проследяване на човек като вас не е възможно. Канезаки имаше нужда от партньор. Не исках да е от Управлението, за да не знае какво става всъщност.
— Искали сте някой, когото можете да похарчите.
— Щом предпочитате този израз.
— Имам чувството, че въпросът е личен, господин Бидъл.
Последва дълга пауза.
— И какво, ако е така? — накрая попита той.
Свих рамене.
— За мен е все тая, стига да ми платят. Обаче не започваме, добре. Вие се опитвахте да ме убедите, че Канезаки е измамник, че действията му могат да породят неудобно положение от двете страни на Тихия океан. А на мен по-скоро ми се струва, че потенциалното неудобно положение има по-конкретни прояви.
Бидъл се втренчи в мен.
— Не съм ви излъгал. Но да, имам и лични мотиви. Какво мислите, ще се случи с мен като пряк началник на Канезаки, ако действията му бъдат разкрити?
— Най-вероятно ще стане скандал. Но не виждам как самоубийството на Канезаки ще реши проблемите ви. Няма ли да останат документи за действията му? Разписки за изплатени суми, такива неща?
Той присви очи.
— Ще се погрижа за това.
— Естествено, вие си знаете по-добре от мен. Просто го споменавам. Между другото, откъде според вас Канезаки е вземал парите, за да изпълнява програмата „Здрач“, след като началниците са спрели кранчето? Предполагам, че става въпрос за значителни суми.
Бидъл хвърли поглед надясно. Погледът казваше: Измисли нещо!
— Не знам — отвърна той.
— Ако продължавате да ме лъжете, ще започна да виждам вас като заплаха — меко го предупредих аз.
Той дълго ме гледа.
— Добре. Канезаки получаваше парите от един човек на име Фумио Танака. Човек с голямо наследство и съответните политически пристрастия. Мисля, че това няма отношение към проблема, който обсъждаме.
Изчаках, като че ли обмислях.
— Е, даже Канезаки да изчезне, ще остане Танака, нали така? Защо да не прекратя и неговите действия?
Той решително поклати глава.
— Не. Излишно е. Помолих ви за помощ само по този въпрос и бих искал да получа отговор само по него.
— Как да се свържа с вас? — попитах.
— Ще приемете ли работата?
Погледнах го.
— Искам първо да помисля. Ако реша, че мога безопасно да работя за вас, ще я приема.
Бидъл извади писалка „Мон Блан Майстерщюк“, отвинти капачката и написа някакъв номер на салфетката.
— Можете да ме намерите на този номер.
— А, и още нещо — казах, взимайки салфетката. — Човекът, когото сте използвали, за да се доберете до мен — Харуйоши Фукасава. Той почина.
Бидъл мъчително преглътна.
— Знам. Канезаки ми съобщи.
— Според вас какво му се е случило?
— От думите на Канезаки излизаше, че е било злополука.
Кимнах.
— Въпросът е, че Фукасава ми беше приятел. Той не беше голям пияч. Но явно е бил поркан, когато е паднал от покрива. Странно, нали?
— Ако смятате, че имаме нещо общо с това…
— Може би просто ще ми кажете кой го е извършил.
Той отново се озърна надясно.
— Не знам.
— Вашите хора следяха Хари. Убеден съм, че смъртта му не е злополука. Ако не ми кажете нещо повече, ще започна да си мисля, че сте били вие.
— Казвам ви, не знам кой го е извършил. Даже да допуснем, че не е било злополука.
— Как изобщо открихте къде живее Хари?
Той повтори версията на Канезаки за писмото на Мидори.
— Само с тази информация трябва да сте използвали местни ресурси — предположих.
Бидъл ме стрелна с очи.
— Явно знаете много. Обаче нямам намерение да потвърдя или опровергая конкретната информация за местните ресурси. Ако подозирате, че в смъртта на вашия приятел са замесени местни ресурси, не мога да ви помогна. Както казах, не знам нищо.
На такова място нямаше да измъкна от него повече. За миг ми се прииска да сме сами. Станах да си вървя.
— Ще ви се обадя.
С Тацу се бяхме уговорили да се срещнем в парка Йойоги след разговора ми с Бидъл. Отидох там, като взех обичайните си предпазни мерки. Той вече ме чакаше, седнал на пейка под един от хилядите кленове в парка. Четеше вестник и приличаше на някой от пенсионерите в квартала, които прекарваха деня в същото занимание.
— Как мина? — попита.