Чувствах се така, като че ли земята под краката ми отнякъде е получила допълнителна гравитация.
Онази част от мозъка ми, която толкова дълго ми беше служила добре, се обади: мястото и времето. Може да е капан.
Не и тя. Не вярвах.
Обаче кой друг може да е чул съобщението?
Замислих се. За да го прослуша, някой трябваше да знае къде и под какво измислено име съм отседнал. Освен това трябваше да е проникнал в телефонната система на хотела. Освен Тацу, който в момента не представляваше опасност за мен, вероятността друг да го е направил не бе голяма.
И все пак имаше вероятност.
Моят отговор на това: да върви по дяволите.
Отидох да се срещна с нея.
Минах по дълъг, обиколен маршрут, като най-често вървях пеш, наблюдавайки как в града наоколо постепенно се спуска мрак. В нощния Токио има нещо толкова живо, нещо толкова пропито с възможности. Денят с неговите лъкатушещи ята пешеходци, гръмовни мотриси, блъсканица, глъч и трафик определено е по-веселата от мелодиите на града. Но същевременно изглежда обременен от вездесъщата врява и всяка вечер въздъхва облекчено, щом се отпусне в здрача и остави настрани бремето на деня. Нощта премахва излишното и разсейващото. Нощем можеш да вървиш из Токио и да усещаш, че си на ръба на нещо, за което винаги си копнял. Нощем можеш да чуеш как градът диша.
Отбих се в едно интернет кафене, за да проверя уебсайта на „Боди енд Соул“ и да видя кой свири. Беше Току, млад вокалист и цар на флюгелхорна, който вече си беше създал репутация с емоционалните си изпълнения. Имах два от дисковете му, но не го бях гледал на живо.
Ямаото вероятно бе научил, че Мидори е в Токио, от наетата от нея детективска фирма. В такъв случай имаше вероятност да я следят, може би самият Мураками. Много внимателно проверих подходящите места около клуба. Всички бяха чисти.
Влязох към осем и половина. Беше пълно, но портиерът ме пусна, след като му казах, че съм приятел на Кавамура Мидори, която е дошла за изпълнението на Току.
— А, да — отвърна той. — Кавамура-сан спомена, че може да дойде някой. Заповядайте.
Тя седеше в края на една от двете дълги маси, разположени успоредно на стените, точно срещу сцената, където бяха музикантите. Огледах залата, ала не забелязах вероятни опасности. Всъщност тазвечерната публика беше младежка; женска и очевидно дошла да види Току, който заедно със своя квинтет в момента ги очароваше с „Есенни ветрове“.
Усмихнах се на облеклото на бенда: тениски, дънки и маратонки. Всички бяха с дълги коси, боядисани в кестеняво — така наречената прическа чапацу. Техните връстници сигурно ги смятаха за готини. На мен ми изглеждаха хлапета.
Запътих се към Мидори. Тя проследи приближаването ми с поглед, но не понечи да ме поздрави!
Носеше черно тясно поло без ръкави, което изглеждаше кашмирено и подчертаваше светлото й лице и ръце. Мидори се облегна назад на стола си и видях кожен панталон, омекнал от възрастта и носенето, и ботуши с високи токове. Нямаше други накити, освен семпли диамантени обеци. Винаги бях харесвал това, че не прекалява с бижута и грим. Нямаше нужда.
— Не те очаквах — рече тя.
Наведох се, за да ме чуе.
— Съмняваше ли се, че ще получа съобщението ти?
Мидори повдигна вежди.
— Съмнявах се, че ще дойдеш, ако аз определя времето и мястото.
Бързо наваксваше. Свих рамене.
— Ето ме.
Нямаше свободни места, затова тя стана и двамата се облегнахме на стената, без да докосваме раменете си. Мидори взе чашата си от масата.
— Какво пиеш? — попитах.
— Ардбег. Ти ме научи, спомняш ли си? Сега вкусът му ми напомня за теб.
— Тогава съм изненадан, че ти харесва.
Тя извърна глава да ме погледне.
— Вкусът е едновременно горчив и сладък.
Дойде сервитьорка и аз си поръчах ардбег. Слушахме Току да пее за скръб, самота и разкаяние. Публиката го слушаше с обожание.
Когато песента свърши и аплодисментите утихнаха, Мидори се обърна към мен. С изненада видях загриженост на лицето й, дори съчувствие. После разбрах причината.
— Ти… трябва да си научил за Хари.
Кимнах.
— Съжалявам.
Изчаках малко.
— Той беше убит, нали знаеш — казах. — Онези частни детективи, които си пратила по следите му, са пропели пред неподходящите хора.
Тя зяпна.
— Ти знаеш… казаха ми, че било злополука.
— Глупости.
— Откъде знаеш?
— От обстоятелствата. По някое време са си помислили, че са ме пипнали, затова са решили, че вече нямат нужда от него. Освен това стомахът му е бил пълен с алкохол. Хари обаче не пиеше.
— Господи — притисна длан към устата си Мидори.