Погледнах я.
— Другия път се обърни към фирма, която приема задължението за поверителност по-сериозно.
Тя поклати глава, без да сваля ръка от устата си.
— Съжалявам — казах и сведох очи. — Това не беше честно. Не е виновен никой друг, освен извършителите. И Хари, защото не внимаваше — разказах й редактирана версия за капана, който му бяха устроили, и за отказа му да ме послуша.
— Той ми харесваше — промълви Мидори, когато свърших. — Питах се дали ме лъже, че си мъртъв. Затова наех детективи да го следят. Струваше ми се добър човек. Беше мил и срамежлив и виждах, че много те уважава.
Мрачно се усмихнах. Некролог за Хари.
— Ако бях на твое място, щях да внимавам в Токио — посъветвах я. — Веднъж ме изпуснаха, но продължават да ме търсят. Ако узнаят, че си тук, може да проявят интерес. Както сториха с Хари.
Последва дълго мълчание.
— И без това утре се прибирам в Ню Йорк — отвърна накрая.
Кимнах бавно, знаех какво следва.
— Повече няма да се видим.
Опитах се да се усмихна. Усмивката се получи доста тъжна.
— Знам.
— Разбрах какво искам от теб.
— Нима?
Мидори кимна.
— Отначало си мислех, че искам отмъщение. Все се чудех как да те нараня, как да ти причиня мъка, като мъката, която ти ми причини.
Не бях изненадан.
— И затова негодувах срещу теб, защото винаги съм вярвала, че омразата е недостойно чувство — продължи тя. — Толкова слабо и абсолютно безсмислено.
За миг се удивих колко невинен живот трябва да е водил човек, за да продължава да изповядва подобна философия, и в този момент я обичах заради това.
Мидори отпи глътка от своя ардбег.
— Но когато онзи ден те видях, нещата се промениха. Отчасти, защото разбрах, че наистина си се опитал да откриеш диска и да довършиш започнатото от баща ми. Отчасти, защото знаех, че се опита да ме защитиш от хората, които търсеха диска.
— А всъщност?
Тя извърна очи към музикантите, после пак ме погледна.
— Разбрах какъв си. Ти не си от истинския свят. Поне не от моя истински свят. Ти си като призрак, някакво същество, принудено да живее в сенките. И разбрах, че човек като теб не е достоен за омраза.
Дали бях достоен за омраза и дали тя ме мразеше не бяха едно и също. Зачудих се дали го разбира.
— Значи за съжаление? — попитах.
Мидори кимна.
— Може би.
— Струва ми се, че предпочитам да ме мразиш — опитвах се да разведря обстановката, ала тя не се засмя.
Погледна ме.
— Така че ни остава само тази нощ.
Едва не отказах. Едва не й отговорих, че това ще нарани и двама ни прекалено силно.
После реших, че по-късно ще се справям с болката. Както го правех винаги.
Отидохме в „Парк Хаят“ в Шинджуку. Тя бе отседнала в „Окура“, но щеше да е прекалено опасно да отидем там заедно.
Взехме такси до хотела. По пътя не откъсвахме взор един от друг, ала никой от нас не проговори. Регистрирах и двамата и когато се качихме в стаята, не включихме осветлението. Струваше ми се естествено да отидем до огромните прозорци, откъдето наблюдавахме градската грамада на Шинджуку, мъждукаща с лилава светлина около нас.
Взирах се в града от високия прозорец и мислех за всички събития, които бяха довели точно до този миг, до този момент, за който си бях фантазирал, за който нелепо бях копнял безброй пъти и на който сега се опитвах да се насладя, макар да усещах, че безвъзвратно ми се изплъзва.
По някое време почувствах погледа й. Обърнах се и протегнах ръка, проследих очертанията на лицето и шията й с пръсти, опитвайки се да запечатам всяка извивка в паметта си, за да ги възкреся в себе си по-късно, когато нея нямаше да я има. Осъзнах, че повтарям името й, шепнешком, отново и отново, както го бях изричал, когато бях сам и мислех за нея. Тя пристъпи към мен, прегърна ме и ме притисна към себе си с изненадваща сила.
Ухаеше както си я спомнях, на чисто, с едва доловим парфюм, който си оставаше загадка за мен и който ми напомняше за вино, което все чакаш и чакаш да отлежи, и се колебаеш да изпиеш, защото после няма да го има.
Дълго се целувахме, нежно, без да бързаме, застанали пред прозореца, и по някое време наистина забравих какво ни е довело там заедно и защо ще трябва да си тръгнем сами.
Съблякохме дрехите си един на друг като първия път, бързо, почти гневно. Отлепих палката от ръката си и я пуснах на пода. Мидори знаеше, че е излишно да разпитва за нея. Когато останахме голи и продължавахме да се целуваме, тя се притисна към мен толкова силно, че трябваше да отстъпя назад към двойното легло. Краката ми се опряха в него и седнах на ръба. Мидори се наведе напред, подпря се с една ръка на леглото, другата постави на гърдите ми и ме натисна по гръб. Възседна ме, все още с длан на гърдите ми, и плъзна другата надолу към слабините ми. За миг ме стисна, достатъчно силно, за да ме заболи. После, вперила в мен тъмните си очи, ала все още без да отрони и дума, ме насочи в себе си.