Отначало се движехме бавно, колебливо, като двама души, несигурни в мотивите на другия. Дланите ми обхождаха тялото й, ту се плъзгаха по него, ту спираха някъде в отговор на ритъма на нейното дишане или височината на гласа й. Тя постави ръце върху раменете ми, приковавайки ме с тежестта си, и се раздвижи по-бързо. Наблюдавах лицето й, по което отразената светлина от прозорците очертаваше сенки и изтръгваше блясъци, и усетих, че между телата ни преминава нещо неосезаемо като топлина или ток. Дишането й стана по-плитко и се ускори. Опитах се да се задържа, да не се изпразня преди нея, но тя се движеше все по-бързо, по-настойчиво, и аз стигнах до ръба. От гърлото й се изтръгна звук, отчасти ръмжене, отчасти изскимтяване, и Мидори се наведе напред, така че лицето й почти се докосна до моето, вгледа се в очите ми и усетих, че свършва в същия миг като мен, прошепвайки: „Мразя те“. И тогава видях, че плаче.
После се изправи, но без да дръпне ръце от раменете ми. Наведе глава и сянката погълна лицето й. Не издаваше нито звук, ала ме пареха сълзите й, които капеха по гърдите и шията ми.
Не знаех какво да кажа, не знаех дали да я докосна. Дълго останахме така в мрака. После Мидори се надигна и безмълвно се запъти към банята. Седнах и я зачаках. След няколко минути тя се върна, беше облякла един от белите хавлиени халати на хотела. Погледна ме, ала не каза нищо.
— Искаш ли да си ида? — попитах.
Мидори затвори очи и кимна.
— Добре — станах и започнах да се обличам. Когато закопчах и последното копче, я погледнах.
— Знам, че се справяш добре в Ню Йорк. Ганбате. — Продължавай в същия дух.
Очите й бяха вперени в мен.
— Какво ще правиш?
Свих рамене.
— Знаеш как е с нас, нощните същества. Трябва да потърся камък, под който да пропълзя, преди да изгрее слънцето.
Мидори се насили да се усмихне.
— Занапред, имам предвид.
Кимнах, замислен.
— Не съм сигурен.
Настъпи тишина.
— Би трябвало да работиш при своя приятел — рече тя. — Това е единственото нещо за теб.
— Странно, и той винаги го е казвал. Добре, че не вярвам в заговори.
Усмивката й отново се появи, този път не толкова принудена.
— Неговите мотиви сигурно са егоистични. Моите не са.
Погледнах я.
— Не съм сигурен дали мога да ти вярвам след онова, което ми каза преди малко.
Мидори сведе очи.
— Съжалявам.
— Недей, няма нищо. Ти беше честна. Макар да се съмнявам, че някой изобщо е бил честен с мен точно по този начин. Поне не в такъв момент.
Нова усмивка. Беше тъжна, ала поне изглеждаше искрена.
— И сега съм честна.
Трябваше да приключвам с това. Приближих се, достатъчно, за да вдъхна аромата на косата й и да усетя топлината на кожата й. Дълбоко си поех дъх. Бавно го изпуснах.
Казах на английски, за да избегна недвусмислената окончателност на сайонара:
— Сбогом, Мидори.
Запътих се към вратата и както винаги, надзърнах през шпионката. Коридорът пустееше. Излязох, без да се обърна назад.
Беше ми трудно да преодолея коридора. В асансьора стана по-малко мъчително. Когато излязох на улицата, знаех, че най-страшното е минало.
В мен се разнесе глас, тих, ала настойчив. Така е най-добре, каза той.
21.
Поех по задните улички на Шинджуку. Насочих се на изток, като разсъждавах къде да пренощувам и какво ще правя, когато се събудя на другата сутрин. Опитвах се да не мисля за нищо друго.
Беше късно, но наоколо групички хора се движеха като мъгливи съзвездия в пустотата на космоса: скитници и просяци, проститутки и сводници, обезверените, онеправданите, прокудените.
Болеше ме и не можех да измисля как да прогоня болката.
Пейджърът ми завибрира. Мидори, помислих си.
Ала знаех, че не е тя. Мидори нямаше този номер. А дори да го имаше, не би го използвала.
Погледнах дисплея, номерът беше непознат.
Намерих уличен телефон и го набрах. Иззвъня веднъж, после отговори женски глас на английски.
— Здрасти.
Беше Наоми.
— Здрасти — отвърнах. — Почти бях забравил, че съм ти дал номера си.
— Не възразяваш, че ти звъннах, надявам се.
— Ни най-малко. Само съм изненадан — наистина бях. Радарът ми се задейства мигом.
Последва пауза.
— Е, тази нощ в клуба нямаше много клиенти и се прибрах по-рано. Питах се дали не искаш да се отбиеш.
Трудно ми беше да си представя да няма много клиенти в „Дамаск Роуз“, но можеше и да е вярно. Въпреки това очаквах да предложи да идем някъде другаде — късна вечеря, чаша уиски. А не стандартна покана в апартамента й. Радарът ми ме предупреждаваше за опасност.