— Естествено. Ако не си много уморена.
— Ни най-малко. Ще ми бъде приятно да се видим.
Това бе странно. Беше произнесла се почти като те. Тази грешка не се дължеше на обичайния й португалски акцент. Скрито послание? Предупреждение?
Погледнах си часовника. Наближаваше един и половина.
— Ще дойда след около час.
— Нямам търпение.
Чух я да затваря.
Нещо не бе наред. Не знаех точно какво.
Първо, самият факт, че ми се обаждаше, ми се струваше странен. И версията, че се е прибрала вкъщи рано, макар да предполагах, че това обясняваше първото. Гласът й звучеше съвсем нормално. Но онази странно произнесена дума?
Въпросът беше как да постъпя, ако съм сигурен, че е капан. Не ако подозирам, а ако съм сигурен.
Отидох до друг уличен телефон и се обадих на Тацу. Отговори ми телефонният му секретар. Опитах отново. Пак същото. Вероятно участваше в проследяване или нещо подобно.
Най-разумно беше да изчакам, докато си осигуря поддръжка да вляза. Само че в момента навярно ми се откриваше възможност и не исках да я пропусна.
Взех такси до началото на Азабу Джубан. Добре познавах обстановката около блока на Наоми, естествено — лично я бях разузнал и използвал онази нощ, когато я чаках в дъжда. Сградата на перпендикулярната странична уличка с навеса и пластмасовите контейнери за смет беше идеално място. Ако някой ме причакваше, щеше да се скрие там. Точно както аз бях дебнал нея.
Вървях към дъното на улицата, водеща към задната страна на блока, когато чух воя на двуцилиндров мотопед, приближаващ се насам. Беше оборудван за доставка на пици с портативно подгряващо устройство отзад и реклама на заведението, което ги приготвяше. Внимателното огледах, за да се уверя, че е точно това, което изглеждаше. Да, просто младеж, който изкарваше по някоя йена отгоре с вечерна работа. Лъхна ме мирис на пица от подгряващото устройство. Хрумна ми нещо.
Махнах с ръка и младежът спря до мен.
— Ще ми направиш ли една услуга? — попитах го на японски. — Срещу десет хиляди йени.
Момчето се поококори.
— Естествено. За какво става въпрос?
— В дъното на улицата има един блок, отдясно, когато се приближаваш от тази посока. Отстрани има навес с няколко контейнера за смет. Мисля, че един мой приятел ме чака там, но искам да го изненадам. Можеш ли да минеш оттам, да погледнеш в движение и да ми кажеш дали си видял някого под навеса?
Той още повече се ококори.
— За десет хиляди йени ли? Естествено.
Извадих портфейла си и му дадох банкнота от пет хиляди.
— Половината сега, половината — когато се върнеш.
Младежът взе парите и потегли. Върна се след три минути.
— Там е — потвърди той. — Точно където ми каза.
— Благодаря — кимнах. — Направо ми спасяваш живота — дадох му останалите пет хиляди.
Той ги погледна сякаш не вярваше на очите си, после на лицето му изгря широка слънчева усмивка.
— Мерси! Страхотно! Да ти трябва още нещо?
Усмихнах се и поклатих глава.
— Засега не.
Той малко помръкна, но после пак се оживи, явно беше разбрал, че е хранил прекалено големи надежди.
— Добре, още веднъж благодаря — каза момчето и отпрати.
Отлепих палката и я хванах в дясната си ръка. Извадих лютивия спрей на Юкико и го взех в лявата. Придвижих се крадешком, както се бях научил по време на далечните разузнавателни патрули във Виетнам, минавайки плътно до сградите, проверявайки всеки ъгъл, всяко опасно място, уверявайки се, че е чисто, преди да продължа нататък.
Отне ми почти половин час да измина стоте метра до мястото на засадата. Когато бях на три метра от там, кофите за боклук вече не можеха да ми осигурят прикритие, затова приклекнах ниско и зачаках.
Изтекоха пет минути. Чух драскане на кибрит, после видях иззад контейнерите да се издига облак син дим. Мъжът, който ме чакаше там, не бе Мураками. Мураками не би направил нещо толкова глупаво.
Пъхнах лютивия спрей обратно в джоба си и бавно изпънах палката в цялата й дължина, като подръпнах края й, за да се уверя, че отделните елементи са стегнати добре, после я хванах в дясната си ръка. Наблюдавах дима, който се издигаше нагоре, и изчислих времето за вдишване и издишване. Изчаках момента, когато знаех, че вдишва и вниманието му донякъде е разсеяно от удоволствието от всмукването на никотина. Вдишване, издишване. Вдишване, издишване. Вдишване…
Изскочих от мястото си и се стрелнах напред, вдигнал палката зад тила си, като че ли се опитвам да се почеша по другото рамо, предпазвайки лицето и главата си със свободната си ръка. Преодолях разстоянието за миг и видях мъжа още щом излязох иззад края на контейнерите за смет. Беше един от бодигардовете на Мураками — носеше черно кожено яке до кръста, тъмни очила и вълнена шапка за дегизиране. Бе чул внезапния шум от приближаването ми и тъкмо обръщаше глава към мен, когато изскочих пред него.