И аз скърбих за теб, искаше ми се да й отговоря.
— Защо? — попита Мидори. — Защо ме подложи на това? Да оставим убийството на баща ми. Защо ме подложи на това?
Извърнах очи.
— Кажи ми, по дяволите — чух я да настоява.
Стиснах чашата си.
— Исках да те пощадя. Не биваше да… узнаваш.
— Не ти вярвам. И без това почти се бях досетила. Ти какво смяташе, че ще си помисля, когато доказателствата за корупция в оня диск, които баща ми искаше да разгласи и заради което умря, не бяха разгласени? Когато се опитах да открия какво е станало с тленните ти останки, за да изразя почитта си, и не успях?
— Не знаех, че няма да бъдат разгласени — отвърнах, без да я поглеждам. — Наистина си мислех, че ще ги разгласят. Очаквах да ме забравиш. От време на време изпитвах съмнения, но какво можех да направя? Просто да се появя в живота ти и да се опитам да ти обясня ли? Ами ако грешах, ако ме беше забравила, ако не беше заподозряла нищо и беше продължила да живееш така, както се надявах? — вперих очи в нея. — Щях да ти причиня още по-силна мъка.
Тя поклати глава.
— Не би могъл да ми причиниш по-силна мъка.
Последва дълго мълчание.
— Ще ми кажеш ли как ме откри? — попитах накрая.
Мидори сви рамене.
— Твоят приятел от столичната полиция ми помогна. Смаях се.
— Тацу се е свързал с теб?!
— Аз се свързах с него. Всъщност, на няколко пъти. Той все ме отпращаше. Миналата седмица дойдох в Токио и отидох в службата му. Казах на пропуска, че ако не се срещна с Ишикура-сан, ще отида при пресата и ще направя всичко възможно, за да вдигна обществен скандал. И знаеш ли, наистина щях. Нямаше да се откажа.
Тя беше смела, дори малко безразсъдна. Тацу не би й навредил, дори в отговор на заплаха, ала Мидори нямаше откъде да го знае. Още едно доказателство за отчаяния й гняв.
— Той срещна ли се с теб?
— Не веднага. Обади ми се днес следобед. Следобед.
Значи веднага след моя отказ.
— И ти каза, че можеш да ме откриеш тук, така ли?
Мидори утвърдително кимна.
Как бе успял отново да ме проследи? Сигурно с ония проклети камери. „Не можеш да забележиш всички“ — спомних си го да казва. Естествено, използвай камерите, за да определиш общото местонахождение на обекта, после прати хора във вероятните хотели в района, ако се наложи, със същата снимка, която са въвели в мрежата и софтуера за разпознаване на лица.
Бях глупак, че останах в Токио, въпреки че международният телефонен разговор нямаше да е за предпочитане, като се имаше предвид за какво трябваше да предупредя Хари.
Но какво кроеше онова лукаво копеле?
— Имаш ли представа защо Тацу се е съгласил да се срещне с теб, след като цяла година те е отпращал? — попитах.
Тя сви рамене.
— Сигурно заради заплахите ми.
Съмнявах се. Тацу не я познаваше толкова добре, колкото я познавах аз. Бил е уверен, че блъфира.
— Наистина ли смяташ, че причината е само тази?
— Може би е имал и някоя скрита причина да поиска да се срещнем. Но какво да сторя, да му направя напук и да откажа да те видя ли?
— Предполагам, че не — и той бе предположил същото. За миг ме обзе раздразнение, граничещо с враждебност към Тацу и неговите вечни машинации.
Мидори въздъхна.
— Съобщението, че си мъртъв, било негово дело, не твое — така ми каза.
Това бе предназначено да стигне до мен. Да не си мислеше, че ще очистя Мураками от благодарност, за да му се издължа?
— Още какво ти каза?
— Че си му помогнал да получи диска, очаквайки, че ще го предаде на медиите.
— Обясни ли ти защо не го е предал?
Тя кимна с глава.
— Защото сведенията в него били толкова взривоопасни, че можели да доведат до падането на Либерал-демократическата партия и да открият пътя за възкачването на Ямаото.
— Значи си наясно с положението.
— Далеч не съм наясно.
— Ами Хари? — попитах след малко. — Защо не се обърна към него?
Мидори извърна очи.
— Обърнах се. Пратих му писмо. Чул, че си мъртъв, така ми отговори, и тогава не знаех нищо повече.
Както бе извърнала очи… Имаше нещо, което не ми казваше.
— Повярва ли му?
— Не трябваше ли?
Точен отговор. Само че имаше и още нещо, помислих си.
— Спомняш ли си последната ни среща? — попита Мидори.
Беше тук, в „Империал“. Прекарахме нощта заедно. На другата сутрин отидох да пресрещна лимузината на Холцър. После няколко дни бях останал под полицейска охрана. Междувременно Тацу бе казал на Мидори, че съм мъртъв, и се беше отървал от диска. Край на играта.
— Спомням си я.
— Ти каза: „Ще се прибера по някое време довечера. Ще ме чакаш ли?“ Е, чаках те два дни, преди да ми се обади твоят приятел Ишикура-сан. Нямаше с кого да се свържа, кого да питам.