Видях, че вдига очи към тавана за миг — може би ги извръщаше от спомени, които не искаше да види. Може би сдържаше сълзите си.
— Не можех да повярвам, че си мъртъв — продължи Мидори. — После започнах да се питам дали наистина си мъртъв. И ако не си, какво означава това. И тогава се усъмних. Усъмних се в себе си. Помислих си: Той не може да е още жив, не би ти причинил такова нещо. Но не можех да се избавя от подозренията. Не знаех дали да скърбя за теб, или да искам да те убия.
Тя ме погледна.
— Разбираш ли на какво ме подложи? — почти шепнеше. — Ти… ти ме подложи на изтезание!
С периферното си зрение я зърнах бързо да прокарва палец по едната си буза, после по другата. Забих поглед в чашата си. Последното нещо, което би искала, бе да стана свидетел на сълзите й.
След малко вдигнах очи.
— Мидори… — тихият ми глас прозвуча странно. — Не мога да изразя с думи колко съжалявам за всичко това. Ако можех да променя нещо, щях да го сторя.
Известно време мълчахме. Замислих се за Рио.
— Правя всичко възможно да се измъкна — казах накрая.
Тя впери очи в мен.
— Искрено ли опитваш? Повечето хора си живеят съвсем нормално и без да убиват никого. Не се налага да обръщат земята наопаки, за да го избегнат.
— При мен е малко по-сложно.
— Защо?
Свих рамене.
— В момента хората, които ме познават, като че ли са раздвоени между желанието да ме убият или да ме накарат аз да убия.
— Ишикура-сан ли?
Кимнах.
— Тацу е посветил живота си на борбата с корупцията в Япония. Той има някои предимства, обаче силите, срещу които се е изправил, са по-могъщи от него. Затова се опитва да компенсира.
— Трудно ми е да си го представя като един от добрите.
— Разбирам те. Обаче светът, в който живее той, не е толкова черно-бял, колкото твоя. Ако щеш вярвай, той се опитваше да помогне на баща ти.
И изведнъж разбрах защо я е пратил тук. Не защото се надяваше, че ще му помогна от благодарност за няколкото оправдателни думи, които бе казал на Мидори. Поне не изцяло затова. Не, всъщност се надяваше, че ако го приеме като човек, който в известен смисъл се опитва да продължи борбата, поведена от баща й, Мидори може би ще поиска да му помогна. Надяваше се, че срещата ми с нея ще ме накара да се разкайвам за баща й и ще ме направи податлив към молбата да изпълня желанието му.
— Значи сега „се опитваш да се измъкнеш“ — рече тя.
Кимнах, като си мислех, че тъкмо това иска да чуе. Ала Мидори се засмя.
— Това ли е изкуплението ти след всичко, което си извършил? Не знаех, че е толкова лесно да влезеш в рая.
Може и да нямах право, обаче започвах да се дразня.
— Виж, допуснах грешка с баща ти. Казах ти, че съжалявам за нея. Щях да променя нещо, ако имах възможност, казах ти. Какво друго да направя? Искаш да се залея с бензин и да си драсна клечката ли? Да нахраня рибите? Какво искаш?
Тя сведе очи.
— Не знам.
— Е, и аз не знам. Но се опитвам да намеря изход.
Гадният му Тацу, помислих си. Беше предвидил всичко. Знаеше, че тя ще ме разтърси.
Допих бунахавена. Оставих празната чаша на масата и се вторачих в нея.
— Искам нещо от теб — чух я да казва след малко.
— Знам — отговорих, без да я поглеждам. — Но не знам какво.
Затворих очи.
— Знам, че не знаеш.
— Не мога да повярвам, че изобщо седя тук и приказвам с теб.
На тия думи само кимнах.
Отново се спусна дълго мълчание, докато през ума ми минаваха всички неща, които можех дай кажа, неща, които ми се щеше да имат силата да променят нещо.
— Не сме свършили — чух я да казва.
Погледнах я, без да разбирам какво има предвид, и тя продължи.
— Когато узная какво искам от теб, ще ти кажа.
— Благодаря — отвърнах сухо. — Така поне ще го очаквам.
Тя не се засмя.
— Ти си убиецът, не аз.
— Така е.
Мидори продължи мълчаливо да ме наблюдава, после попита:
— Тук ли ще те намеря?
Поклатих глава.
— Не.
— Тогава къде?
— По-добре аз да те потърся.
— Не! — отсече тя с внезапна настървеност, която ме изненада. — Край на тия игрички. Ако искаш пак да ме видиш, ще ми кажеш къде ще бъдеш.
Вдигнах празната си чаша и силно я стиснах. Върви си, казах си. Даже няма нужда да казваш каквото и да е. Просто остави няколко банкноти на масата и си върви. Никога вече няма да я видиш.
Само че винаги щях да я виждам. Не можех да избягам от това.
Бях свикнал да се надявам на толкова малко, та като че ли бях изгубил всякакъв естествен имунитет към емоционалните инфекции. Надеждите ми за Мидори бяха намерили опорна точка и колкото и нелепи да бяха станали, явно не можех да ги преодолея.