Веднъж Мидори ми беше говорила за моно но аваре, усет, който, макар и често объркван по време на съзерцанието на цъфтежа на вишните от какофонията на пиянските песни и работещите с акумулаторни батерии телевизори, остава устойчив в една от двете култури, от които произлизам. Тя го бе нарекла „тъгата да си човек“. Мъдра, примирена тъга, беше казала. Възхищавах се на дълбочината на характера, каквато предполагаше такова описание. За мен тъгата винаги бе синоним на горчивина и подозирам, че така и ще си остане.
Вървях напред с меланхолични стъпки, изпълнен с уважение към пълната тишина около мен. За разлика от града наоколо Аояма Бочи е неизменно и лесно открих какво ме привлича там въпреки десетилетията, изтекли от последното ми идване.
Надгробният камък беше обикновен, отличаван само от краткото съобщение, че Фудживара Шуичи е живял от 1912 до 1960 и че там е погребано всичко, което е останало от него. Фудживара Шуичи, баща ми, убит по време на уличните безредици, разтърсили Токио едно ужасно лято, докато съм бил малък.
Застанах пред гроба и дълбоко се поклоних, притиснал длани пред лицето си в будистката поза за почит към мъртвите. Майка ми би искала да кажа молитва, накрая да се прекръстя и ако стоях пред нейния гроб, щях да го сторя. Но такъв западен ритуал щеше да бъде обида за баща ми приживе и защо да го оскърбявам сега?
Усмихнах се. Трудно можех да избегна тези мисли. Баща ми беше мъртъв.
И все пак не казах молитва.
Изчаках малко, после седнах по турски на земята. Някои гробове бяха украсени с цветя — едни свежи, други увехнали. Като че ли мъртвите можеха да усетят аромата на букетите.
Сред надгробните камъни зашумоля ветрец. Опрях чело в събраните си длани и се вторачих в гроба пред мен.
Хората имат ритуали за общуване с мъртвите, ритуали, които зависят повече от индивидуалните особености, отколкото от културните влияния. Някои ходят на гробовете. Други разговарят с портрети или урни, поставени над камината. Трети ходят на места, любими на покойните приживе, произнасят безмълвни молитви в храмове или поръчват да посадят дървета в тяхна памет в някоя далечна земя.
Общият знаменател, естествено, е странното чувство, извън всякаква логика, че мъртвите осъзнават всичко това, че чуват молитвите, виждат делата и усещат любовта и копнежа на живите. Като че хората намират утеха в това чувство.
Аз не вярвам в тия неща. Никога не съм виждал душа да се отделя от тяло. Никога не ми се е явявал призрак, гневен или любящ. Никога не съм бил възнаграждаван, наказван или докосван от пътник от невидима страна. Просто знам, че мъртвите са си мъртви.
Няколко минути безмълвно седях, устоявайки на импулсивното желание да говоря, знаейки, че е глупаво. От баща ми не бе останало нищо. Дори да беше, абсурдно бе да вярвам, че е там, витае около пепел и прах, бори се за място сред душите на стотиците хиляди други погребани на същото място.
Хората оставяха цветя и казваха молитви, вярваха в тия неща, защото така се спасяваха от смущаващото признание, че човекът, когото са обичали, вече го няма. По-лесно е да вярваш, че той все още може би вижда, чува и обича.
Погледнах надгробния камък на баща ми. Той бе нов според стандартите на гробището, малко над четири десетилетия, но вече потъмнял от мръсния въздух. От лявата му страна растеше тънък пласт безжизнен мъх. Без да се замисля, протегнах ръка и прокарах пръсти по релефните букви на бащиното ми име.
— Хисашибури, папа — промълвих, обръщайки се към него като онова момченце, което той бе познавал. Отдавна не сме се виждали.
Прости ми, татко. От последната ми изповед минаха трийсет години.
Престани с тия глупости.
— Извинявай, че не идвам при теб по-често — тихо казах на японски. — И че рядко мисля за теб. Държа на разстояние много неща, защото са мъчителни. Твоята памет е едно от тях. Всъщност първото от тях.
Замълчах за миг и се заслушах в тишината наоколо.
— Но ти и без това не ме чуваш.
Огледах се.
— Това е глупаво. Ти си мъртъв. Не си тук. После отново сведох глава над ръцете си.
— Ще ми се да мога да я накарам да разбере. Ще ми се да можеше да ми помогнеш.
По дяволите, тя беше жестока с мен. Нарече ме курва.
Може и да имаше основание. В края на краищата, убийството е крайна проява на омраза и страх, както сексът е крайна проява на любов и желание. И също като секса убийството на непознат, който иначе не е провокирал никакви чувства, е вътрешно неестествено. Предполагам, може да се каже, че мъж, който убива непознат, е като жена, която прави секс при аналогични обстоятелства. Че мъж, който получава пари, за да убива, е като жена, която получава пари, за да се чука.