Мъжът определено изпитва същата неохота, същото вцепеняване, същите угризения. Същите душевни травми.
— Но, по дяволите, морално ли е да убиеш някого, когото изобщо не познаваш, навярно войник като теб, само защото така ти нарежда държавата? — попитах гласно. — Или да хвърлиш бомба от хиляди метри височина, за да убиеш враговете, да погребеш жени и деца под развалините на собствените им домове, обаче това не те смущава, защото не се налага да видиш разрушенията. Това морално ли е? Аз не се крия зад минометния обсег, зад анимационния образ на термичния снайперистки мерник, нито зад медалите, които после ти връчват, за да те уверят, че касапницата е била справедлива. Всички тия глупости са илюзия, сънотворно, давано на убийци, за да ги упоят, след като са убили. Това, което правя, не е по-ужасно от ставащото по целия свят, а то винаги е ставало. Разликата е, че аз съм честен пред света.
Известно време помълчах. Мислех.
— Нейният старец и без това щеше да умре от рак на белите дробове, много по-мъчително, отколкото бе смъртта, която му осигурих. Ами че аз всъщност му направих услуга. По дяволите, в някои култури стореното от мен щеше да се приеме за евтаназия. Тя дори би трябвало да ми е благодарна.
Нещата в Осака вървяха добре за мен, сравнително добре. Като се замислех, струваше ми се, че всичко е започнало да се разпада след появата на Тацу.
Зачудих се дали да не го очистя. Имах достатъчно основания да се въздържам от подобно развитие на нещата. Проблемът беше, че той започваше да се държи като че ли го знае, което не бе добре.
Трябваше да се върна в Осака, да довърша приготовленията си колкото може по-бързо и да замина. Тацу можеше да се оправи и сам. Хари беше безнадежден. Мидори бе научила онова, заради което бе дошла, Наоми беше сладка, ала вече бе изпълнила предназначението си.
Изправих се. Краката ми се бяха сковали от студената земя и аз ги заразтривах, за да раздвижа кръвта в тях. Поклоних се пред гроба на баща си и дълго го гледах.
— Ая — казах накрая. После благодарих: — Аригато — обърнах се и се отдалечих.
15.
На другата сутрин отидох до уличен телефон и се обадих на Хари. През годините беше правил много за мен и се чувствах отвратително, че се бяхме разделили така. Знаех, че това го е измъчвало, измъчваше и мен.
Отговори ми непознат мъжки глас.
— Моши моши?
— Моши моши — намръщих се. — Харуйоши-сан ирас-шаимасе ка? — Там ли е Харуйоши?
Последва пауза.
— Вие приятел ли сте на Харуйоши? — попита ме на японски гласът.
— Да. Всичко наред ли е?
— Аз съм чичото на Харуйоши. Със съжаление трябва да ви съобщя, че той почина снощи.
Здраво стиснах слушалката и затворих очи. Замислих се за последните му думи към мен: „Виж, довечера ще се срещнем с нея. Внимателно ще я наблюдавам. Ще имам предвид предупреждението ти.“
Бяха се срещнали, да. Обаче не беше взел думите ми на сериозно.
— Простете, че питам — с все още затворени очи произнесох, — но бихте ли ми казали как е починал Харуйоши?
Последва нова пауза.
— Изглежда, че е пил малко повечко и се е качил на покрива на блока, за да се поразходи. Явно прекалено се е приближил до ръба и е изгубил равновесие.
Още по-силно стиснах слушалката. Хари не пиеше. Поне със сигурност не прекаляваше. Макар да бях наясно, че би опитал всякакви нови неща, ако Юкико го е насърчила.
— Благодаря, че ми съобщихте — казах на глас. — Моля, приемете моите най-искрени съболезнования за това тъжно събитие. Предайте съболезнованията ми на родителите на Хари. Ще кажа молитва за духа му.
— Благодаря — отвърна гласът.
Оставих слушалката на вилката.
Инстинктът ми подсказваше, че получената информация е вярна. Но все пак се обадих в районния полицейски участък, за да се уверя. Казах на ченгето, което отговори, че съм приятел на Харуйоши Фукасава, че съм научил лошата новина. Полицаят потвърди, че Хари е мъртъв. Падане. Явно злополука. Каза ми, че съжалявал. Благодарих му и затворих.
Постоях малко там. Чувствах се нещастен и странно самотен.
Бяха получили от него каквото бяха искали. Бяха уредили неуредените си сметки.
Е, вече с нищо не можех да му помогна. Бях се опитал, когато имаше значение. Сега беше късно.
В известен смисъл аз бях виновен. Знаех, че Юкико е опасна за него, но само му изложих подозренията си. Не биваше да му казвам нищо, а просто да й организирам малка злополука. Хари щеше да потъгува, обаче щеше да е още жив.