— Съжалявам.
Свих рамене.
— Ти печелиш от това. Ако не те познавах добре, може би щях да заподозра нещо.
Съжалих за тия думи още щом ги произнесох. Тацу прекалено много се самоуважаваше, за да отговори.
— Така или иначе, искам да провериш нещо.
— Добре.
Разказах му как Канезаки бе следил Хари, как всичко беше започнало от писмото на Мидори, каква бе връзката с Юкико и „Дамаск Роуз“.
— Ще видя какво ще намеря — отвърна той.
— Благодаря.
— Твоят приятел… млад ли беше? — попита Тацу.
Погледнах го.
— Съвсем млад.
Той кимна с тъжен поглед.
Спомних си как ми беше разказал за Мураками, как бе стискал и отпускал зъби, когато ми съобщаваше, че Мураками бил замесен в убийството на дете. Трябваше да попитам.
— Тацу, имал ли си… имаш ли син?
Последва дълго мълчание, по време на което сигурно смилаше мисълта, че знам нещо за личния му живот, и преценяваше как да отговори.
— Да — накрая кимна той. — През февруари щеше да навърши трийсет и две.
Внимателно претегляше и дори внимателно произнасяше думите. Зачудих се кога за последен път е говорил за това.
— Беше на осем месеца, току-що отбит — продължи Тацу. — С жена ми не бяхме излизали заедно от доста време, затова наехме гледачка за вечерта. Когато се прибрахме, жената беше много измъчена. Изпуснала момченцето и то си бе ударило главата. Плакало, каза ни тя, обаче сега изглеждало добре. Спяло. Жена ми искаше веднага да го заведем на лекар, но като го видяхме, ни се стори, че спи спокойно. Защо излишно да смущаваме съня на детето, казах аз. Ако нещо го болеше, щяхме да разберем. На жена ми й се искаше да повярва, че всичко е наред, затова успях да я убедя.
Той отпи глътка чай.
— На сутринта синът ни беше мъртъв. Докторът ни каза, че имал субдурален хематом. Каза ни, че нямало да го спасим, дори веднага да сме потърсили помощ. Но аз, естествено, винаги ще се съмнявам. Защото имах избор, разбираш ли? Може да е ужасно, че го казвам, но щеше да ми е по-лесно, ако синът ми беше умрял моментално. Или ако гледачката не беше толкова почтена и не ни беше казала какво е станало. Същият резултат, и все пак съвсем различен.
Погледнах го.
— Колко големи бяха тогава момичетата ти, Тацу? — попитах.
— На две и четири годинки.
— Господи — промълвих.
Той кимна, без да се опитва да се прави на стоик пред мен.
— Загубата на дете е най-страшното нещо. Няма по-голяма мъка. Дълго време исках да се самоубия. Отчасти, защото така може би щях да отида при сина си и навярно да съм в състояние да го утешавам и закрилям. Отчасти, за да изкупя вината си към него. И отчасти просто за да сложа край на мъките. Но дългът към жена ми и дъщерите ми беше по-голям от тези ирационални и егоистични желания. И постепенно започнах да приемам мъката си просто като наказание, като карма. И въпреки това всеки ден си мисля за сина си. Всеки ден се питам дали ще имам възможност да го видя пак.
Замълчахме за миг. Иззад бара се разнесе шум от мелене на кафе.
— Ще очистим тоя тип — обещах му. — Не мога да го направя сам, нито пък ти, но може би заедно ще успеем.
— Какво предлагаш?
— Мураками от време на време се вясва в онова доджо, но не можеш да устроиш засада там. Уличката е тиха, почти няма коли и пешеходци, няма къде да се скриеш. Освен това на отиване забелязах поне двама часовои.
Той кимна с глава.
— Знам. Пратих един от моите хора да мине оттам.
— Така и предполагах. Но може и да не се наложи да му устройваме засада. Ако аз се появя, някой сигурно ще се обади на Мураками. И тогава ще го спипаме.
Тацу ме погледна.
— Ако Мураками е убил твоя приятел, защото са решили, че повече нямат нужда от него, за да те спипат, вече сигурно знаят кой си.
— Точно така. И затова съм убеден, че когато се появя, някой ще му се обади. И даже да греша, даже да не знаят кой съм, Мураками ме предупреди, че искал да разговаря с мен в доджото. Рано или късно ще отиде там. И когато дойде, аз ще ти се обадя. Ти ще пристигнеш с избрани хора и ще го арестуваш.
— Може да се опита да окаже съпротива — сухо възрази Тацу.
— Е, да. Човек като него може да окаже яростна съпротива. Сигурен съм, че в такива случаи е оправдано прилагането на сила, дори с фатален изход.
— Наистина.
— Всъщност, след като му закопчаете белезниците, може да се появи някой, който по-късно навярно ще бъде описан като „един от съучастниците му, успял да се измъкне“, и да му счупи врата.
Тацу кимна.
— Такова нещо наистина би могло да се случи.
— Ще ходя за по два часа — продължих аз. — През тия двучасови периоди твоите хора ще чакат наблизо, готови да реагират по мой знак.