Мураками все още стоеше между мен и вратата. Той спокойно гледаше двамата паднали на пода мъже, единият от които крещеше и се гърчеше по гръб, а другият седеше, силно притиснал с две ръце окървавената си шия в театрален жест на покруса. После вдигна очи към мен. Усмихна се и оголи изкуствените си зъби.
— Бива си те. Не изглеждаш голяма работа, обаче си те бива.
— Приятелят ти има нужда от лекар — задъхано отвърнах. — Ако не получи помощ, кръвта му ще изтече до пет минути, може би и по-малко.
Мураками сви рамене.
— Да не си мислиш, че след тоя случай ми трябва като бодигард? Ако не умре сам, лично ще го убия.
Падналият мъж беше подгизнал в кръв и зяпаше господаря си с празен поглед. Устата му се отваряше и затваряше, ала не издаваше нито звук. След малко се строполи настрани.
Мураками го погледна и пак се обърна към мен.
— Ти ми спести главоболията.
Хайде, Тацу, къде си, по дяволите?!
Той смъкна ципа на якето си и почтително отстъпи назад, преди да го смъкне от плещите си. Ако беше останал съвсем малко по-близо, щях да му се нахвърля, щом якето стигнеше до лактите му, и Мураками го знаеше.
Погледна стопера, окървавената ми длан, която го стискаше.
— Въоръжени ли ще го направим? — с абсолютно безизразен глас попита противникът ми. — Добре.
Бръкна в задния си джоб и извади автоматичен нож. Натисна с палец бутона на ръкохватката и острието изскочи напред. По начина на отварянето разбрах, че това е кершоу, качествен нож за уличен бой. Режещият ръб бе черен, покрит с титанов нитрид, около девет сантиметра. Пфу.
Според собствения ми неприятен опит, ако си невъоръжен срещу нож, общо взето имаш четири възможности. Най-добрата е да си плюеш на петите, ако можеш. Втората е моментално да направиш нещо, за да не допуснеш атаката да започне. Третата е да се отдалечиш, за да използваш оръжие с по-голям обсег на действие. Четвъртата е да се хвърлиш в безумно нападение и да се надяваш, че няма да получиш фатално нараняване, докато прегазваш противника си.
Не ме е грижа каква подготовка сте получили, това са единствените ви реалистични възможности и нито една от тях не е особено благоприятна, освен може би първата. Методите за невъоръжен бой срещу нож са фантастика. Хората, които ги преподават, явно никога не са се изправяли срещу решителен нападател с гол нож.
Моите мъжкарски години са поне две десетилетия зад гърба ми и с удоволствие щях да се обърна и побягна, ако можех. Обаче в затвореното пространство на доджото, при по-млад и сигурно по-бърз противник, застанал между мен и изхода, бягството не представляваше възможност и разбрах, че предполагаемата вероятност да останеш невредим след сблъсък с нож изглежда направо отчаяна.
Озърнах се към сака си. Той лежеше на десетина метра от мен и вероятността да се добера до него и да извадя пистолета, преди Мураками да забие ножа си в мен, не беше голяма.
Мураками се усмихна, хищно хилене на изкуствени зъби.
— Хвърли своето оръжие и аз ще хвърля моето — предложи той.
Наистина беше побъркан. Нямах желание да се бия с него, за да го убия веднага, или да избягам, за да изчакам по-благоприятна възможност. Но можех да отиграя този момент.
— Ще ми кажеш ли каква е цялата работа? — попитах го.
— Хвърли своето оръжие и аз ще хвърля моето — повтори Мураками.
Толкова за игричките. Знаех, че в дъното има различни щанги. Може би щях да успея да стигна до тях, преди да ме догони. Ако имаше свободни дискове, можех да ги хвърлям по него, да го изтощя, да спечеля време, за да извадя пистолета. Мрачна перспектива, като имах предвид рефлексите му за бой с кучета, обаче идеите ми бяха на изчерпване.
— Първо ти.
— Добре, тогава въоръжени — Мураками започна да се приближава към мен. Бавно. Не бързаше.
Напрегнах се и се приготвих да се втурна към щангите.
От предната врата се разнесе тропане и чух някой да изревава „Кейсацу да!“ — „Полиция!“ — през рупор.
Мураками рязко завъртя глава към изхода, обаче очите му не се откъснаха от мен. Видях, че тропането го е сепнало, че не е очаквал никого.
Пак се разнесе, блъскане на юмрук по метал. После:
— Кейсацу да! Акеро! — Полиция! Отворете!
Тацу, помислих си.
Спогледахме се, вече знаех какво ще направи той. Можеше да е луд, но оцеляваше при всякакви обстоятелства. Постоянно преценяваше шансовете и действаше в съответствие с тях.