Когато пристигнах, се обадих на Канезаки от мобифона, който ми бе дал Тацу.
— Промяна на плана — осведомих го.
Пауза.
— Добре.
— Чакайте ме на портата на императорския дворец „Вадакурамон“, срещу токийската гара. Елате веднага. Ще ви чакам отпред. Приближете се откъм гарата, за да видя, че сте сам.
— Ще дойда до десет минути.
Изключих.
Намерих такси на „Хибия-дори“, която пресича булеварда, водещ от токийската гара до императорския дворец. Качих се и помолих шофьора да почака, като му обясних, че скоро имам среща с приятел. Той включи брояча и двамата поседяхме в мълчание.
След десет минути видях Канезаки да се приближава оттам, откъдето го бях инструктирал. Той се озърташе, ала не ме забеляза в таксито.
Свалих мъничко прозореца.
— Канезаки — повиках го, когато ме подминаваше. Той се сепна и ме погледна. — Качвайте се.
Шофьорът отвори автоматичната врата. Канезаки се поколеба — таксито явно нямаше да е „общественото“ място, на което се беше надявал. Все пак се приближи и се вмъкна до мен. Вратата се затвори и потеглихме.
Казах на шофьора да кара по посока на Акихабара, Меката на електрониката в Токио. Наблюдавах улицата зад нас, но не видях нищо необичайно. Никой не бързаше да ни настигне. Изглежда Канезаки бе сам.
Пресегнах се и го претърсих. Не носеше нищо друго, освен мобифона, ключовете и новия си портфейл. Детекторът на Хари мълчеше.
Инструктирах шофьора да мине по задни улички, за да сведе до минимум вероятността някой да ни следи. Слязохме близо до станция Очаномизу и оттам продължихме със серия бързи прехвърляния в метрото и пеш, за да се уверя, че сме сами.
Приключих проверката в Оцука, северния край на метрото за Яманоте. Оцука е жилищен квартал, макар и малко долнопробен, с много салони за масаж и хотели със стаи за по час. Освен хората, които живеят и работят там, той като че ли привлича главно възрастни мъже, търсещи евтини сексуални услуги. Там рядко ходеха хора от бялата раса. Ако ни следяха от ЦРУ, Оцука доста щеше да ги затрудни.
Качихме се по стълбището на втория етаж на ресторант „Роял Хост“, точно срещу станцията. Влязохме и аз се огледах наоколо. Главно семейства, излезли да прекарат една приятна вечер. Двама уморени наглед служещи, избягали от поредната вечер вкъщи. Никой не се открояваше.
Седнахме в ъгъла, откъдето се разкриваше изглед към улицата долу.
Погледнах го.
— Казвай.
Той потърка ръце и се озърна.
— Божичко, ако ме хванат, че го правя…
— Без театър — прекъснах го. — Просто ми кажи какво искаш.
— Не искам да си мислиш, че имам нещо общо със случилото се с твоя приятел. И искам да работим заедно.
— Слушам те.
— Добре. На първо място, струва ми се… струва ми се, че са ми устроили капан.
— Това какво общо има с моя приятел?
— Просто ме остави да започна отначало и ще видиш, става ли?
Кимнах.
— Продължавай.
Той облиза устни.
— Спомняш ли си програмата, за която ти разказах? „Здрач“.
Дойде сервитьорката и в този момент осъзнах, че съм изгладнял. Без да чета менюто, поръчах си сандвич с ростбиф и супата, която предлагаха за деня. Канезаки поиска кафе.
— Спомням си — отговорих.
— Е, програмата „Здрач“ официално е била прекратена преди шест месеца.
— И какво от това?
— Ами всъщност тя все пак продължава и аз я изпълнявам, въпреки че не се отпускат средства. Защо никой не ми е казал? И откъде идват парите?
— Чакай малко — прекъснах го. — По-бавно. Откъде разбра за това?
— Преди няколко дни моят шеф, началника на оперативното бюро, ми каза, че искал да види всички разписки, които, съм получил от доверените лица, участващи в програмата.
— Бидъл ли?
Канезаки ме погледна.
— Да. Познаваш ли го?
— Познавам го. Разкажи ми за разписките.
— Служебна политика. Когато изплащаме възнаграждения, вземаме разписки от доверените лица. Без разписка служителите лесно могат да отклоняват средства.
— И карате тези хора… да се подписват за възнагражденията си, така ли? — смаях се.
— Такава е политиката ни — повтори той.
— А те съгласяват ли се?
Канезаки сви рамене.
— Невинаги, поне отначало. Обучени сме да накараме довереното лице да свикне с това. Първия път изобщо не го споменаваш. Втория път му казваш, че това е нова държавна политика, целяща да удостовери, че всички получатели на нашите средства вземат точно каквото им се полага. Ако той продължава да се дърпа, казваш му: добре, поставяш ме в много деликатно положение, но ще видя какво мога да направя за теб. На петия път той вече се е пристрастил към парите, тогава му заявяваш, че началниците ти са те смъмрили, задето не взимаш разписки, и са те предупредили, че ще ти отрежат финансирането, ако документите не бъдат подписани. Връчваш му разписката и го молиш просто да надраска нещо. Първия път подписът е нечетлив. Постепенно започват да стават по-четливи.