Удивително, помислих си.
— Добре. Бидъл ти иска разписките.
— Да. Дадох му ги, обаче ми се стори странно.
— Защо?
Той заразтрива тила си.
— Когато започна програмата, ми беше казано, че ще пазя всички разписки в своя сейф. Обезпокоих се защо шефът изведнъж ги иска, макар да ми каза, че било рутинна практика. Консултирах се с някои познати в Ленгли, косвено, разбира се. И научих, че за програма с такова равнище на секретност никой не иска да проверява документацията, освен ако до генералния инспектор на Управлението не е подадена официална жалба с конкретни обвинения в измама срещу даден агент.
— Откъде знаеш, че не е точно така?
Канезаки се изчерви.
— Първо, няма причини за това. Не съм извършил нищо нередно. Второ, ако имаше официална жалба, протоколът изисква шефът да ме повика в присъствието на адвокати. Присвояването на средства е сериозно обвинение.
— Добре. Даваш разписките на Бидъл, обаче ти се струва странно.
— Да. Затова започнах да проверявам телеграфната документация на „Здрач“. Телеграмите се номерират последователно и забелязах, че една липсва. Нямаше да обърна внимание, ако не ми беше хрумнало да проверя номерата. Обикновено никой не търси телеграмите по номер, прекалено е трудно, пък и номерът не е важен. Обадих се на една колежка от отдел „Източна Азия“ в Ленгли и я помолих да ми прочете телеграмата по телефона. В нея пишеше, че „Здрач“ се прекратява и изпълнението на програмата трябва да бъде преустановено веднага, защото средствата се насочват другаде.
— Смяташ, че някой тук е прибрал телеграмата, за да не разбереш, че програмата е прекратена, така ли? — попитах.
— Да — кимна той.
Сервитьорката донесе поръчката ни. Захапах сандвича. Канезаки ми се струваше разговорлив и исках да науча повече. Съвсем скоро щеше да стигне до Хари.
— Разкажи ми още за „Здрач“ — предложих между хапките.
— Какво например?
— Например, кога е започнала програмата. И как си научил за нея.
— Вече ти казах. Преди година и половина ми беше съобщено, че на токийското оперативно бюро се възлага изпълнението на програма за стимулиране на реформите и премахване на пречките пред тях. С кодово име „Здрач“.
Преди година и половина, казах си. Хммм.
— Кой ти възложи изпълнението на програмата? — попитах, въпреки че като се имаше предвид началото й, вече се досещах за отговора.
— Предишният шеф на оперативното бюро. Уилям Холцър.
Холцър, значи, помислих си. Доброто му дело продължава да живее.
— Разкажи ми как ти представи нещата. По-подробно.
Канезаки се озърна наляво, което за повечето хора е невролингвистичен признак по-скоро за припомняне, отколкото за съчиняване. Ако беше погледнал в другата посока, щях да заподозра, че ме лъже.
— Каза ми, че „Здрач“ е вътрешноведомствена секретна програма и че иска аз да я оглавя.
— Точно в какво се изразяваше ролята ти?
— Разработка на доверени лица, изплащане на средства, цялостно ръководство на програмата.
— Защо я е възложил на теб?
Той сви рамене.
— Не го попитах.
Сподавих смеха си.
— Сторило ти се е напълно естествено, че въпреки твоята младост и неопитност той е забелязал способностите ти и е решил да ти повери нещо толкова важно, така ли?
Канезаки се изчерви.
— Нещо подобно, предполагам.
За миг затворих очи и поклатих глава.
— Канезаки, известно ли ти е какво значи „подставено лице“ и „изкупителна жертва“?
Лицето му стана още по-червено.
— Може и да не съм толкова тъп, колкото си мислиш.
— Какво друго?
— Холцър твърдеше, че подкрепата за реформата ще се изразява в преливане на пари към конкретни политици с реформистки цели, подкрепяни от правителството на Съединените щати. На теория, за да се състезаваш в японската политика, имаш нужда от достъп до огромни суми пари. Иначе не можеш да останеш в играта, затова след време всеки или се корумпира, защото взема подкупи, или отпада, защото отказва. Ние щяхме да променим уравнението с алтернативен източник на средства.
— Средства, отчитани с разписки.
— Такава е политиката, да. Казах ти.
— Предполагам, че когато подписват разписките, твоите доверени лица ги докосват с пръсти, нали?