— Чакаме те — рече Тацу, когато влязох. — Не исках да започна без теб.
— Извинявай — отвърнах. — Имах малко работа.
Той ме измери с поглед, като че ли знаеше точно каква е причината за закъснението ми, после се обърна към Канезаки.
— Взех със себе си двама души да наблюдаваме района около мястото на предполагаемата ти среща. Открихме човек, който се опитваше да снима.
Канезаки се ококори.
— Да снима ли?
Тацу кимна с глава.
— И какво направихте? — попита хлапакът.
— Задържахме го.
— О, божичко. — Канезаки сигурно си представяше заглавията в утрешните вестници. — Официално ли го арестувахте?
Тацу поклати глава.
— Неофициално.
— Кой е той?
— Казва се Едмънд Грец. Дошъл в Токио преди три години с надеждата да си изкарва прехраната като фотограф на свободна практика, мечтаейки за моделите по сцените на световните ревюта. Вместо това се наложило да дава уроци по английски в различни японски фирми. Накрая обаче все пак успял да намери някой, който се интересувал от неговите фотографски способности.
— Управлението ли? — попита Канезаки, целият пребледнял.
— Да. Работи на хонорар. Преди шест месеца получил подготовка по разузнаване, контраразузнаване и други секретни методи. Оттогава ЦРУ на три пъти се възползвало от услугите му. Винаги му съобщавали часа и мястото, където трябвало да се проведе срещата, и го инструктирали да я заснеме.
— Откъде е знаел кого да фотографира?
— Давали му снимка на етнически японец, който щял задължително да участва в срещите.
— Моя снимка?
— Да.
Учудено поклатих глава. На визитките ти би трябвало просто да пише „изкупителна жертва“, помислих си.
— А връзката на Грец?… — попита Канезаки.
— Началникът на оперативното бюро — отвърна Тацу. — Джеймс Бидъл.
— Същият, който ти е поискал разписките — обадих се аз.
— Да — потвърди Тацу.
— Предполагам, че фотографът не е бил в състояние да хвърли светлина върху причините — прибавих.
Тацу поклати глава.
— Грец е само изпълнител. Има известни способности като фотограф. Но не знае нищо. Най-голямата му грижа беше никой да не разбере, че сме го задържали, за да не изгуби допълнителните си доходи и да не го депортират.
— Нищо повече ли не успяхте да измъкнете от него? — попита Канезаки.
Тацу сви рамене.
— Моите хора не го разпитваха много любезно. Не вярвам да е скрил нещо.
— Какво е правил после със снимките? — поинтересува се хлапакът.
— Предавал ги е на Бидъл.
Канезаки барабанеше с пръсти по масата.
— Какво ще направи с тези снимки? Защо ми причинява такова нещо?
— Може би ще успея да разбера — каза Тацу.
— Как?
Тацу поклати глава.
— Нека първо направя някои дискретни проверки. Скоро ще се свържа с вас.
Канезаки присви очи.
— Защо ми помагате?
— Имам основания да не допусна скандал. А и реформаторите, на които сте се опитвали да помагате, не бива да пострадат от всичко това.
Лицето на хлапака се поотпусна. Беше уплашен. Искаше му се да повярва, че има приятел.
— Добре.
Той се изправи да си върви. Бръкна в джоба на сакото си, извади визитка и я подаде на Тацу.
— Моля ви, свържете се с мен веднага щом научите повече.
Тацу също стана на крака и му подаде своята картичка.
— Непременно.
— Благодаря ви.
Тацу ниско се поклони.
— Кочира косо. — Аз също.
Канезаки ми кимна и се отдалечи.
Изчаках малко, докато напусне чайната, и казах:
— Да вървим.
Тацу разбра. Веднъж като тийнейджър на един купон набих някакво момче. То си тръгна, докато аз се наслаждавах на усещането, че съм герой. Момчето се върна след половин час, само че този път водеше двама свои приятели. Тримата ме пребиха жестоко. Добър урок. Научих, че когато срещата свърши, веднага си тръгваш, освен ако не си готов да рискуваш някой да те причака.
Запътихме се към „Инокашира-дори“. Неподвижният сумрак на парка Йойоги остана от дясната ни страна.
— Как мина днес? — пътьом попитах. — Със съпругата на твоя човек. Вдовицата.
Изтекоха няколко секунди, преди да отговори.
— Фуджимори-сан — рече той и не бях сигурен дали говори за падналия си другар или за жена му. — Имам късмет, че по време на службата ми в Кейсацу-чо ми се е налагало да водя само три такива разговора.