Продължихме пътя си в мълчание. После го попитах:
— Успя ли днес да откриеш Мураками?
Тацу поклати глава.
— Не.
— Разпита ли оня тип?
— Още не.
— Защо искаше да се срещнем тая вечер?
— Исках да си наблизо, в случай че попаднем на гореща следа от Мураками.
— Значи вече е лично, така ли?
— Лично е — потвърди той.
Известно време продължихме, без да говорим.
— Ще ти кажа нещо — наруших тишината аз. — Точно когато си мисля, че започвам да се уморявам, ЦРУ прави нещо, с което наистина ме изненадва — праща фотограф да заснеме собствените си агенти, в случай че се наложи да ги пожертва. Освежаващо е.
— Нямаше фотограф — рече Тацу.
Спрях и го зяпнах.
— Какво?
Той сви рамене.
— Измислих си го.
Поклатих глава и запремигвах с клепачи.
— Не е имало никакъв Грец, така ли?
— Има Грец, в случай че Канезаки се сети да провери. Дребен наркопласьор, когото веднъж арестувах и пуснах. Имах чувството, че по-късно може да ми бъде полезен.
Не знаех какво да кажа.
— Обясни ми какво пропускам, Тацу.
— Всъщност не е нищо особено. Просто дадох на Канезаки потвърждение, че страховете му не са параноя, а аз се сдобих с приятел.
— Защо?
— Исках да бъде напълно убеден, че наистина му готвят капан. Още нямаме достатъчно информация и не знаем какви мерки да вземем. Но е добре да разчита на мен. Дори с нетърпение да очаква помощта ми.
— Готвят ли му капан, как мислиш?
Той сви рамене.
— Кой знае? Това, че Бидъл е поискал разписките, ми се струва подозрително, както и онази липсваща телеграма, но не претендирам да съм наясно с всички бюрократични процедури в ЦРУ.
— Защо Бидъл проявява толкова силен интерес към срещите на Канезаки?
— Не знам. Но не и за да ги фотографира. Моите хора не забелязаха нищо необичайно на мястото на срещата. И определено нямаше човек с фотоапарат.
Държеше се ужасяващо откровено с мен и разкриваше своето лицемерие. Сигурно по този начин ми показваше, че ми има доверие. Вътрешните и външните хора. Ние и те.
Отново закрачихме нататък.
— Тогава сме извадили късмет, че хлапакът се обърна към мен с подозренията си — отбелязах.
— И че ти се обърна към мен. Благодаря ти за това.
Поклатих глава.
— Какво знаеш за „Здрач“?
— Не повече от онова, което ни разказа Канезаки.
— Политиците, които поддържа програмата — работиш ли с някого от тях? Може би с онези, за които изобщо не се споменава в диска?
— С някои.
— Какво се е случило? Научил си от диска, че не са в мрежата на Ямаото. Тогава какво?
— Предупредих ги. Просто споделих с тях информацията си за методите на Ямаото и за това кой сред тях е негово подставено лице, направих ги значително по-разумни и по-трудни мишени.
— Знаеше ли, че получават пари от ЦРУ?
— Знаех за някои, не за всички. Постът ми позволява само да защитавам тези хора от методите на Ямаото за изнудване. Но Канезаки е прав, че в японската политика парите играят важна роля и честните политици имат нужда от средства, за да се състезават с финансираните от Ямаото кандидати. А аз не мога да им ги осигуря.
Около минута вървяхме в мълчание. После той продължи:
— Признавам, с изненада научих, че тези хора са толкова глупави и подписват разписки за получените от ЦРУ средства. Обвинявам себе си, задето подцених лековерността им. Трябваше да се досетя. Като порода, политиците могат да бъдат удивително тъпи, дори когато не са продажни. Иначе на Ямаото щеше да му е много по-трудно да ги контролира.
Замислих се за миг.
— Прощавай, че го казвам, Тацу, обаче всичко това не е ли просто изгубено време?
— Защо?
— Защото даже тези хора да имат някакви идеали, даже да можеш да ги защитиш от Ямаото, даже да имат достъп до средства, наясно си, че те не могат да променят нищо. Политиците в Япония са само украса. Бюрократите командват парада.
— Нашата система е странна, нали — рече той. — Неудобна комбинация от родна история и чуждестранна намеса. Бюрократите определено са могъщи. Като функция, те са потомци на самураите с всичко, което произтича от този произход.
Кимнах. След установяването на периода Мейджи през 1868-ма самураите се подчиняваха само на императора, за когото се смяташе, че произхожда от боговете, връзка, осигуряваща невероятен статут.
— Тогава военната система ги е поставила начело на индустриалната икономика — продължи събеседникът ми. — Американската окупация запази тази система, за да може Америка да управлява чрез бюрокрацията, вместо с изборни политици. Всичко това доведе до нарастване на престижа и властта им.